Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

4. Призваният политик или държавникът

4.1 Политици, които „живеят за политиката” и политици, които „живеят от политиката”

М. Вебер говори за две категории професионални политици: едни, които „живеят за политиката” и други, които „живеят от политиката”. Първите използват и упражняват политиката повече за престиж и социална позиция, заради чувството на престиж от силата на политическата власт. Вторите практикуват политиката, за да осигурят своето социално-икономическо битие. На тази основа М. Вебер поставя въпроса за плюсовете и минусите на политическата професия и изпълняването й срещу заплащане от икономически несамостоятелни лица (т.е. от хора, които нямат доход извън нея) и политици, които имат независими доходи и не получават заплата.

За Вебер три качества са в най-голяма степен решаващи за политика: страст, чувство за отговорност и „верен поглед”. Страст в смисъл на призваност и привързаност към делото. Според него политиката се прави с главата, а не с други части на тялото или пък на душата. И все пак отдаването (посвещаването) на политиката, ако не е фриволна интелектуална игра, а истинско човешко действие, може да се роди единствено от страст. В лекцията „Политиката като призвание“ Вебер използва следната забележителна мисъл:

Политиката означава мъчително, бавно дълбаене в яки греди, извършено едновременно със страст и верен поглед... само този, който е уверен, че няма да се пречупи, ако от негова гледна точка светът се окаже твърде глупав или твърде подъл за това, което той иска да му предложи, този, който въпреки всичко би казал: „и все пак!” – само той има „призванието на политик“.

Необходимо е да се прави разграничение между призван политик и политикан. Обикновено се сочат две значения на термина „политикáн”: 1) безпринципен политик; 2) човек, който не разбира от политика, но говори за политика и се забърква в нея. Както отбелязва големият български интелектуалец Илия Бешков: „Политиката, освен в политиканството, е и в добрия тон”.

4.2 Държавникът

Преди повече от 2 500 години Перикъл, при чието 30-годишно управление Атинската полития достига своя най-голям разцвет, произнася думите: „Макар че малцина могат да правят политика, всеки е в състояние да я прецени.”

В английския език съществуват понятията „statesmanship” (държавничество) и „statesman” (държавник), в руския език понятието „государственик”. От българските автори намирам за сполучлива дефиницията на Енчо Матеев: „Държавник не в смисъл на поглъщане на личността и обществото от държавата, а в смисъл на извисяване на държавната идея до върховен политически регулатор на дейността на политическите лидери, в осъзнаването на интересите и престижа на собствената държава като неотменима и задължителна норма на политическата дейност”.

Според Платон държавното управление е най-трудната професия, изискваща повече от всяка друга обучение и посвещение.Цицерон в „De republica” („За държавата”), в тясна връзка с най-доброто държавно управление, развива възгледите си и за най-добрия държавник – rector rei publice или rector civitatis („управител на държавата”, „пазител на държавата”); той трябва да притежава високи нравствени и граждански качества: благоразумие, тържество на разума над ниските страсти, мъдрост, справедливост, сдържаност, красноречие и дори познаване на гръцките автори. Държавникът, според Л. Владикин, е призван да извършва една от най-сложните и трудни дейности: да насочва или пряко да ръководи дейността на държавата. Той трябва да познава или интуитивно да открива факторите, които влияят върху живота на държавата: конституционното устройство, фактическото състояние на публичните блага, съотношението на силите вътре в страната и на международната арена ...

Държавникът трябва да бъде: двигател на развитието; могъщ социален интегратор (да умее да използва потенциала на нацията, защото както отбелязва един български държавник Петко Каравелов – „С партия се идва на власт, но само с партия не се управлява.”); да съчетава умелото лидерство с грамотен мениджмънт; да умее да поставя приоритети („поставянето на приоритети е част от смисъла на политическия живот” – Вили Бранд); да забелязва това, което другите не виждат; да притежава характер и решимост да изпълни своята мисия въпреки препятствията, с които неизбежно се сблъсква (защото „съществува реална опасност политическите лидери да следват модата, а не своите принципи и убеждения” – Маргарет Тачър).

Необходима е и политическа интуиция, която както и художествената интуиция, е вродено качество само като зародиш. За да се развие политическата интуиция, от решаващо значение е опитът, участието в политическата дейност. Не трябва да се подценява и изучаването на натрупаните политически знания, които в определена степен представляват обобщения и систематизация на натрупания опит. Неслучайно редица от съвременните президенти и премиери в края на XX и началото на XXI век са завършили политически и/или правни науки в престижни университети в САЩ, Великобритания, Франция, Русия... Политическата интуиция е един от факторите, които влияят върху такава възможна характеристика на политиката като изкуство („политиката като изкуство”, «изкуство на компромиса”, «изкуство на възможното” и т.н.).

Парадоксално е, че тази сложна публична дейност, с редки изключения, се извършва главно от политически управници, които са на средно интелектуално равнище. Карл Попър е дори по-категоричен: „Аз съм на мнение, че управниците рядко надхвърлят средното ниво както в морално, така и в интелектуално отношение, а често са и под него”. Това е едно от фундаменталните противоречия на политическата дейност, което по-скоро се задълбочава с развитието на човешката история.

Намирайки за основателно горното наблюдение ще добавя:В последна сметка една функция струва толкова, колкото и човекът, който я изпълнява. Кривият крак изкривява обувката. Това се отнася както за политиката, така и за всяка човешка дейност.