Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

1. Понятието „демокрация“

„Люлката на демокрацията“ е Древна Гърция от класическата епоха. В нея за пръв път са определени ясно отношенията между държавата и гражданина, основани на закона, като с това са положени основите на всички съвременни политически системи. В съзнанието на гърците от класическата епоха понятията беззаконие и безбожие са били твърде сходни. И всеки полис (град-държава) се е стремял към обществения идеал, наречен евномия (хармония в законите, добър ред, направляван от мъдростта).

Макар самият термин демокрация да не се среща у Херодот („бащата на историята“), той пръв измежду древните автори ясно разграничава политическата общност, управлявана от демоса или от мнозинството, от олигархията и монархията. Херодот свързва управлението на демоса с isonomia, равенство пред закона.

Перикъл в знаменитата си надгробна реч (преразказана от Тукидид) опре­деля демокрацията като управление в полза на мнозинството. Великият дър­жавник, при чието 30-годишно управление Атина постига своя най-голям разц­вет, посочва редица от основните принципи и ценности на атинската демок­рация: равенство пред закона; уважение на съдиите и законите; защита на спо­летените от нещастие; да не се пренебрегват обществените дела, когато се върши личната работа (който не се интересува от държавата, е безполезен); разглеждане на дискусиите не като препятствие по пътя на политическите действия, а като необходимо условие за мъдри действия и др. Според Перикъл „макар че малцина могат да правят политика, всеки е в състояние да я прецени“.

Древните гърци са отхвърляли както тиранията (незаконната, нелегитимната и изродената форма на лично управление, управление извън законите), така и анархият[1] (безвластието, властта на всеки силен над всеки слаб). Но техните оратори и философи са били твърде критични и към демокрацията.

Платон и Аристотел, може би пресилено, приравнявали крайната демокрация, която не се основава на законите, с охлокрацията („властта на тълпата“) и са я разглеждали като форма на управление, основано на завистта и ласкателствата на демагозите. И двамата големи философи отнасяли демокрацията към неправилните или погрешните видове държавни уредби, отклоняващи се от политическия идеал. Според Платон демокрацията възниква, „когато бедните победят и едни от хората на другите партии избиват, други изгонват, а на останалите предават равни права на власт и управление. Обикновено висшите държавни длъжности се раздават чрез жребий“. Демокрацията е приятна и разнообразна държавна уредба, но без необходимото компетентно управление. Платон, подобно на Сократ, формулира едно реално и почти неразрешимо противоречие между демократичност и професионална компетентност, което в една или друга степен и форма е характерно дори за съвременните условия. Основното благо на демокрацията е свободата. Но свободата в неограничени размери, или, както казва Платон, „свободата в несмесен вид“[2] слободията води до промяна в противоположното направление – тя преминава както за отделния човек, така и за държавата не в нещо друго, а в преголямо робство. Според него е естествено тиранията да произлезе не от друга държавна уредба, а от демокрацията, т.е. от най-голямата свобода да се появи най-голямото и най-жестокото робство.

Аристотел (Перипатетикът), който заедно със своите ученици е изследвал държавните устройства на 158 гръцки и „варварски“ държави, обособява пет отделни вида демокрация:1. Основана на равенството; 2. Длъжностните лица се определят въз основа на нисък ценз; 3. Управляват гражданите с безупречен произход, подчинявайки се на закона; 4. Управляват всички граждани, подчинявайки се на закона; 5. Управлява мнозинството, а не законът („крайна демокрация“). Той дава положителна оценка на онези от тях, при които има върховенство на закона, и определен, макар и минимален, имуществен ценз за заемане на длъжности, но се отнася отрицателно към тези демократични държави, в които върховната власт принадлежи не на закона, а на демоса, където решаващо значение имат постановленията на народното събрание (еклезията), а не законът.

В демократичните държави, в които решаващо значение имат законите, демагозите нямат място, там в първите редици се нареждат добрите граждани; но там, където върховната власт, не се основава на закона, се появяват демагозите[3].

За Аристотел демагозите[4] и ласкателите всъщност са едно и също и във всеки случай са сходни; и едните, и другите имат огромна сила – ласкателите – при тираните, демагозите – при описания вид демокрация. Фактически демосът упражнява властта чрез посредничеството на демагозите. Получава се така, че демагозите стават могъщи вследствие на съсредоточаването на върховната власт в народа, а те властват над неговото мнение, тъй като демосът се намира под тяхно влияние.

Гениалният Стагирит е забелязал един от недъзите на демокрацията, който не е преодолян и до наши дни. Векове по-късно Макс Вебер ще отбележи: „демократизирането и демагогията вървят заедно“.

Може би по-близко до съвременното схващане за демокрацията е разбирането на Аристотел за политеята (този термин се използва и за означаването изобщо на държавна уредба) – най-добрата според него държавна уредба, която определя като „управление на мнозинството в интерес на общото благо“. Политеята като най-добра държавна форма съединява в себе си положителните страни на олигархията и демокрацията, но е освободена от техните недостатъци и крайности. Политеята е „средна“ форма на държавата и „средният“ елемент в нея доминира навсякъде: в правата – умереността; в имуществото – средните размери; във властта – средната класа.

Християнската политическа мисъл на средновековна Европа почти не се интересува от демокрацията, защото самото Европейско средновековие, с изключение на някои градове републики, не познава тази политическа система. В продължение на векове терминът „демокрация“ практически не се употребява и загубва положителното си значение. За Тома Аквински (този „Аристотел на Средновековието“), „когато един порочен режим (inquinatum regimen) се осъществява от многото (per multos), той се нарича демокрация“.

В края на XV и началото на XVI в. великият флорентинец Николо Макиавели в своята класификация на формите на държавно управление (направена в зависимост от целта и качеството на функционирането) поставя демокрацията сред правилните („добри“) форми – наред с монархията и аристокрацията. Но като всяка „проста“ форма на управление тя лесно се поддава на опорочаване и може да се превърне в произвол.

За дълъг исторически период Западът, както отбелязва Джовани Сартори, говори за република, а да се каже res publica, не е същото, като да се каже демокрация (от семантична гледна точка res publica изразява идеята за нещо, което принадлежи на всички или е дело на всички.)

Терминът демокрация започва да се използва по-широко през XVIII век. Политическата мисъл на XVIII в. разработва и популяризира онези демократични идеи, които са залегнали в основата на свободните демократични институции, на създаването на новата френска и северноамериканска държавна уредба.

Сред тези идеи особено важно място заемат теорията за разделението на властите на Монтескьо и теорията за народния суверенитет и политическото равенство на Русо.

СпоредРусо, ако се вземе терминът в неговото, буквално значение, истинска демокрация никога не е имало и никога няма да има. Той свързва демокрацията с идеята за народния суверенитет. Демокрация и свобода има само там, където законодател е народът, където законите представляват не просто решение на мнозинството или на народни представители, а на всички граждани на държавната общност. За Русо суверенът е синоним на законодателната власт. За него демокрацията е онази форма на управление, при която суверенът може да предаде управлението на целия народ или на по-голяма част от него, така че гражданите магистрати да бъдат повече от гражданите обикновени частни лица. Предпочитанията на Русо са към чистата демокрация, но тя изисква толкова добродетели, че подхожда единствено на „народ от богове“. В „За обществения договор...“ той пише: „Ако съществува народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хората“.

Русо посочва и някои от опасностите на демокрацията: никое друго управление не е така изложено на граждански войни и на вътрешни вълнения, както демократичното, или народното управление, защото никое друго не се стреми така силно и непрекъснато да променя своята форма и не изисква повече бдителност и смелост, за да бъде опазено такова, каквото е.

В средата на XIX век А. Линкълн определя демокрацията като „власт на народа, за народа и от народа“. Едно такова разбиране на демокрацията според фантастичния разказ на X. Уелс е породило недоумения у твърде разумния върховен управител на Луната. Когато първият попаднал на нея човек „накратко описал нашето обществено устройство“ и обяснил, че на Земята „всички вземат участие в управлението“, Великият Лунарий, както разказва авторът, „заповядал да напръскат главата му с охлаждаща течност“.

Джон Стреч определя демокрацията като широко разпространение на властта сред членовете на обществото.

Алексис дьо Токвил и Джон Cт. Мил виждат в неограничената демокрация опасност от „тирания на мнозинството“, а за личността няма разлика, дали се подчинява на единичен, или на „множествен тиран“.

Йозеф Шумпетер – австрийски държавен деец и мислител, нарича демокрацията сурогат на вярата на интелектуалеца, лишен от религия. Държавата не бива да се разглежда извън страната и времето.

Руският философ С. А. Левицки предлага да се разграничават: дух на демокрацията – свобода на личността, правова държава, и вторични незадължителни нейни признаци – парламентарен строй и всеобщо избирателно право.

За Карл Маркс и марксистката политическа традиция демокрацията е една от формите на държавата, една от формите на класово политическо господство, т.е. демокрацията като форма на власт, която възниква върху основата на класовите конфликти и служи за тяхното разрешаване.

Големият съвременен философ и политолог Карл Попър в своята книга „Отвореното общество и неговите врагове“ (Popper, К., The Open Society and its Enemies, London), излага разбирането си, че демокрацията не може да се определи, като се изхожда от това, „кой управлява“ или „кой се ползва от властта“. Опитът показва, че който и да е на власт, винаги изпитва силна съблазън да злоупотреби с нея. Ето защо политически по-важният въпрос е не кой притежава властта, а как се контролира нейното използване. Основният политически въпрос е не в това на кого да се довери властта, а по-скоро в това (след като фактически нито един пълновластен управляващ не заслужава доверие) как да се организира чрез политическите институти най-ефективен контрол върху нея. Под демокрация К. Попър разбира не нещо неопределено от рода на „власт на народа“ или „власт на мнозинството“, а система от институции (сред тях – всеобщите избори, т.е. правото на народа да сменя своето правителство), която позволява осъществяването на публичен контрол над правителството и неговата смяна по волята на управляваните и им дава възможност да извършват реформи без прилагането на насилие, дори против волята на управляващите.

Това определение е съпътствано от два извода:

Първо, могат да се разграничат две основни форми на управление, а именно: демокрация и диктатура (или тирания).

Второ, „принципът на демократична политика“ се състои в това да се създадат, развият и защитават политически институции, способстващи да се избегне тиранията. При демокрацията за разлика от тиранията има „публичен контрол над управлението“. Друг е въпросът, до каква степен и в какъв смисъл това е осъществимо.

Демокрацията според К. Попър се избира, не защото изобилства с добродетели, а за да се избегне тиранията. Ние я предпочитаме със съзнанието за недостатъците й, а също и заради търсенето на пътища за тяхното преодоляване.

В този дух е и известната мисъл на Чърчил, че демокрацията е най-лошата възможна форма на управление - с изключение на останалите!

Френският политолог Морис Дюверже в знаменитата си книга „Политическите партии“ (Les partis politiques, P., 1958) смята, че ние живеем със съвършено нереалистично понятие за демокрацията, разработено от юристите и философите на XVIII в. – „управление на народа посредством народа“, „управление на нацията посредством нейните представители“. Добри формули, които не означават нищо. Никога не е имало народ, който да управлява себе си, и никога няма да има. Всяко управление е олигархично, което необходимо предполага господство на малцинството над мнозинството. Волята на народа е дълбоко анархична: той мечтае да прави всичко, каквото му се понрави. В неосъзната форма той разглежда управлението като необходимо зло; неговото инстинктивно отношение към управлението е опозицията. Ален забележително е описал естественото противостоене: управлявани на управляващи.

Истинската демокрация е нещо друго: по-скромно, но и по-реално. Според М. Дюверже тя се определя преди всичко чрез „свобода за народа и за всяка част от народа“, както това е формулирано във Френската конституция от 1793 г. Свобода не само за привилегированите по рождение, по щастлива съдба, по длъжност, по образование, а реална свобода за всички, което предполага определено равнище на живот, определено общо образование, определено социално равенство, определено политическо равновесие. Анализът на съвременния политически живот показва очевидния факт: в страните, достигнали определено равнище на материална цивилизованост и определено равнище на живот (Европа, САЩ, Великобритания, доминионите на бялата раса), свободата съвпада с многопартийните режими.

Един друг известен съвременен политолог – Ралф Дарендорф, Ректор на колежа „Св. Антоний“ в Оксфордския университет, подобно на Русо, смята, че въпреки буквалното значение на думата демокрация като власт на народа, действаща демокрация не е управление на народа. Такова управление в света просто не съществува. Демокрацията за него е правителство, избрано от народа, а ако е необходимо, сменяно от народа по изборен път, чрез демократичния процес. Р. Дарендорф разглежда демокрацията не просто като замяна на административния централизъм с представително управление, не просто като многообразие на възгледи, не просто като форум, където всяко мнение може да бъде разпространявано. Демокрацията за него е и система на управление.

Общият знаменател на истинската демокрация и ефективната пазарна икономика според Р. Дарендорф е гражданското общество. Демократичните свободи сами по себе си не могат да защитят индивида и малцинството от тиранията на мнозинството. За да бъде демокрацията реална, е необходим плурализъм на гражданското общество с неговите съставни елементи – независими организации и институти като промеждутъчни звена между правителството и индивида, различни фондации, малки предприятия, независими средства за масова информация, независими интелектуалци и т.н. Без реален плурализъм демокрацията се окарикатурява до простото упражняване на вот.

Теоретиците на знаменитата Франкфуртска школа (Хоркхаймер, Адорно, Маркузе, Фром и др.) характеризират демокрацията не просто като народовластие или „воля на мнозинството“, а по-скоро като „създаване на социални и политически условия за разширяване на индивидуалната свобода“.

Оригинална теория за демокрацията разработва проф. Венелин Ганев в едноименната си книга „Демокрация: същност и основни начала“ (1946). Той я разглежда като особена форма на държавно управление и на държавно устройство, която е изградена върху: 1) статични начала, които са колективистични – въздигането на народа във върховен конституционен орган, и индивидуалистични – личните права и свободи; 2) динамични начала, които засягат самото управление. По своята същност демокрацията се свежда до оная форма на държавно устройство и държавно управление, при която народът, т.е. всички пълноправни управлявани, са въздигнати и действително функционират като върховен конституционен орган при конституционното санкциониране и ефективното зачитане на личните права и свободи.

Проф. Венелин Ганев обособява конституционномонархична, президентска и парламентарна демокрация. За него демокрацията е и може да бъде само политическа – политическо държавноправно понятие, поставено върху изключително политическа, държавноправна плоскост. Чрез своята същност и чрез колективистичните и индивидуалистичните си начала демокрацията дава възможност да се осъществи управление, напълно адекватно с колективната народна душа, и да се разгъне божественото у човека.

Съществуват различни класификации на теориите за демокрацията. Бари Холдън обособява пет типа теории: теория за радикална демокрация, нова радикална демократична теория, плуралистична демократична теория, елитарна демократична теория и либералнодемократична теория. Робърт Дал в своите класически анализи се основава на тройното деление: Медисонова, популистка и полиархична демокрация. Джовани Сартори в своето голямо изследване „Теория на демокрацията“ (в две книги) различава теория на изборната демокрация, демокрацията на участието, референдумна демокрация и конкурентна теория на демокрацията. Най-ярък е контрастът между теорията на демокрацията на участието и конкурентната теория на демокрацията. Ако трябва да се изтъкне приносът на Дж. Сартори в теорията на демокрацията, то по собствените му думи трябва да се посочи анализът на демокрацията като сложна комбинация от управленски процеси, протичащи в различни управленски единици (вж. последната глава на първа книга от „Теория на демокрацията“, С., 1992 г.).

Според Джовани Сартори съществува приемственост между класическата либералнодемократична теория и по-късните плуралистичноконкурентни убеждения, докато популистките и радикалните теории на демокрацията си остават с периферно значение, тъй като са изцяло и само нормативни теории.

Дотук беше направен преглед на различни теории за демокрацията и по-точно –на определения за това понятие. Но как се съотнасят тези теории с политическата практика, с реално съществувалите и съществуващите демократични политически институции?

Предмет на анализ в по-нататъшното изложение ще бъдат две основни форми на демокрацията като политическа система: 1) античната полисна демокрация и 2) съвременната представителна демокрация, определена още като парламентарна, либерална, конституционно-плуралистична, западна и т.н.


[1] Предупреждението на Есхил в „Орестия“ (458 г.пр. Хр.): „Отхвърляй анархията, както и деспотизма!“
[2] Древните гърци не са пиели чисто вино, а винаги смесено с вода, понеже е било много силно. Свободата в несмесен вид, т.е. в неограничени размери, води към гибел на демократичната държавна уредба, както несмесеното вино бързо опива човека.
[3] Думата демагог има старогръцки произход: „ δῆμος“ – народ и „ ἄγειν,“ – който води. Първоначално „демагогос“ означавало народен водач, а „демагогия“ – съответно народно водачество. Така древните атиняни назовавали ръководителите на демократическата партия и изобщо политическите дейци с демократическа насоченост (Аристид, Темистокъл, Перикъл, Клеон и др.). Но по-късно в резултат от критиката срещу тях терминът „демагог“ придобива пейоративен, т.е. неодобрителен или отрицателен смисъл. Демагог – това е човек, който се стреми, да спечели широка известност чрез лъжливи обещания, който блазни множеството заради користни цели (добиване на власт и облаги).
[4]атиняни назовавали ръководителите на демократическата партия и изобщо политическите дейци с демократическа насоченост (Аристид, Темистокъл, Перикъл, Клеон и др.). Но по-късно в резултат от критиката срещу тях терминът „демагог“ придобива пейоративен, т.е. неодобрителен или отрицателен смисъл. Демагог – това е човек, който се стреми, да спечели широка известност чрез лъжливи обещания, който блазни множеството заради користни цели (добиване на власт и облаги).