Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

2. Античната полисна демокрация

2.1 Елинската демокрация

Исторически първата демократична политическа система е елинската демокрация, възникнала в Древна Гърция през класическата епоха (V в. и първата половина на IV в. пр. Хр., т.е. приблизително от Гръцко-персийските войни до възцаряването на Александър Македонски (490 – 336 г.). През класическата епоха старите монархии от Омирово време (с изключение на местните династии по границите на гръцката земя – в Македония и Епир) отстъпват почти навсякъде място на аристократични, олигархични и демократични държавни уредби.

Властта в полисите (градовете държави) е била разделена между три основни институции: 1) събрание на свободните граждани, наричано еклези́я; 2) един (или повече) съвет, наричан буле́, а когато е бил съставен от старейшините на града – геронтите, се наричал герузи́я, какъвто е случаят със Спарта; 3) магистрати, които са ръководели различни обществени служби и са отговаряли за изпълнението на решенията на събранието и съветите (те често са се конституирали в колегии, в които били представени всички фили).

Тези три институции на гръцката държавна уредба са имали различни прерогативи. Те са се срещали в повечето полиси независимо от формата на политическото управление.

В зависимост от това, коя от тези институции е притежавала реалната власт от гледна точка на принципите, определяли участието им в управлението на дадена държава, се е определял и характерът на политическия режим.

При аристократичните и олигархичните политически режими реалната власт е била съсредоточена в съвета (или съветите).Тези два политически режима са се разграничавали главно по методите, по които се е избирало онова малцинство от гражданското тяло, което е разполагало с най-голяма власт.

При аристократичния политически режим достъп до различните съвети са имали представителите на аристокрацията, а от решаващо значение е бил социалният произход. Предпочитало се е членовете на тези съвети да бъдат избирани пожизнено.[1] Аристотел определя като аристократични тези видове държавни уредби, при които управляват безусловно най-добрите от гледна точка на добродетелите мъже и при които избирането на длъжности се обуславя не само от богатството, но и от високите нравствени качества (aristinden). Там, където държавното устройство се съобразява и с богатството, и с добродетелта, и с народа, както например в Картаген, е налице аристократичен строй; там, където се вземат предвид само две от посочените условия – добродетелта на гражданина и народа като например в Лакедемонската държава, се получава смесване на два вида държавни уредби – демократична и основана на добродетелта.

При олигархията решаващо значение е имал вече не социалният произход, а имущественият ценз. Платон определя олигархията като „държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението“. Олигархията не се е ползвала със симпатиите на Платон, за него тя е „управление, изпълнено с много злини“. За избирането в съвета (буле́то), за заемане на магистратски длъжности, дори за участие в събранието се е изисквал определен имуществен ценз. В зависимост от остротата на социалните проблеми олигархията е приемала деспотичен или умерен характер и мерките, ограничаващи броя на привилегированите граждани, са били повече или по-малко строги. Аристотел посочва пет олигархични хитрости на законодателството, с които тогавашните управляващи отклонявали вниманието на народа от обществените работи, с помощта на които се е прикривала фактическата олигархия:

  • По отношение на народното събрание хитростта е в това, че всички имат право да участват в него, но глоба за неучастие се налага или само на богатите или на тях – много по-голяма.
  • Хитростта при ръководните длъжности е в това, че имащите даден имуществен ценз нямат право да се откажат да ги изпълняват, а бедните имат такова право.
  • При съдилищата – за богатите има глоба, ако не участват в тях, а за бедните няма, или глобата за богатите е голяма, за бедните – малка.
  • За въоръжението – бедните имат право да не притежават оръжие, а за богатите това е наказуемо.
  • Относно гимназиона – ако не тренират в гимназиона, на богатите се налагат глоба, а на бедните – не.

В демокрациите пък, от своя страна, измисляли обратните на тези хитрости. Осигурявали възнаграждение на бедните, които участват в народното събрание и съдилищата, а на богатите не налагали глоба за неучастие.

Аристотел определя като характерна черта на олигархията обстоятелството, че заемането на магистратски длъжности става чрез избор (разбира се, участието в него предполага съответен имуществен ценз). Според него да се избират държавниците е олигархично. Докато една от основите на елинската демокрация е заемането на длъжности по жребий, където не се изисква имуществен ценз.

Демокрацията в Древна Гърция през класическата епоха има сходни институции с тези на аристокрацията и олигархията, но те са функционирали в съвсем различен дух. Реалната власт е била в събранието на свободните граждани (еклезията). То се е събирало редовно. Всички граждани са имали достъп до него и пълна свобода на словото. Събранието е контролирало дейността на съвета и магистратите и е решавало всички важни държавни въпроси с декрети, които след публични разисквания са гласували с вдигане на ръка. По този начин се е осигурявало прякото участие на демоса в упражняването на властта.

В тясна връзка с развитието на тази политическа и правна демокрация се е създавало ораторското изкуство, установили са се нормите на реториката. Те не са възникнали и не са могли да възникнат в някои от древните източни деспотии.

В атинската държава народното събрание през класическата епоха се е свиквало четири пъти на всяка притания (период от 35 или 36 дни). Не се е изисквал задължителен кворум освен при изключителни случаи като осъждане чрез остракизъм: тогава трябвало да има 6000 подадени гласове (от около 40 000 граждани). Тази мярка била въведена в Атина за пръв път през 487 г. пр. Хр. от Клистен или от някои от неговите приемници. Целта била да се улесни осъществяването на народната воля. Всяка година на шестата притания събранието е решавало дали да приложи мярката, наречена остракизъм. Самото наименование идва от остракон – парче или дъно от керамичен съд, което се е използвало вместо бюлетина. При гласуването всеки е написвал върху остракон името на онзи държавен деец, който според гласувалия трябва да бъде изпратен за 10 години в изгнание и да напусне Атина. Такава съдба е сполетяла през V в. пр. Хр. редица известни атински политически лидери, като Аристид, Темистокъл, Кимон, Тукидид. При разкопките на Агората (площада, където се е събирала еклезията) са открити повече от 1600 остракона с имената на шестдесет държавни дейци, което свидетелства, че тогавашните политически нрави и борби са били не по-малко ожесточени от сегашните.

Остракизмът излиза от употреба след 417 г. пр. Хр., когато става очевидно, че интригите между партиите изопачават неговата същност.

Значителна роля в елинската демокрация са играли демократичните съдилища. Както отбелязва Аристотел, господар на своя глас в съда и господар на целия политически живот в града народът е ставал по силата на този факт.

Опасностите за тази система на управление са се криели в претенцията на демоса да се постави над закона и в непостоянството и лековерието на масите, които са се оставяли да бъдат ловко подвеждани чрез площадни аргументи и други прийоми, прилагани от добрите за това време оратори. Обмислената и последователна политика е получавала трудно одобрението на такова събрание, освен ако не е била прокарвана от човек, способен да спечели разположението на масите. Перикъл е успял да постигне това в продължение на 30 години, през които Атина е била в най-големия си разцвет. Но това повече не се е повторило.

Елинската демокрация е била пряка демокрация. Дж. Сартори пише: „да кажем, че античната демокрация е другото лице на полиса, значи да кажем също така, че тя е пряка демокрация и че днес няма значим опит с пряка демокрация, подобна на елинската“. Съвременните демокрации са непреки, т.е. представителни, при които управляват упълномощени лица. Елинската демокрация е възможно най-голямото приближение до буквалния смисъл на самото понятие демокрация – „управление на народа“. Като форма на пряка демокрация тя осигурява постоянното участие на народа в упражняването на властта, докато за непряката демокрация може да се каже, че е система за ограничаване и контрол върху властта.

Двадесет и пет века по-късно Атина (от V в. пр. Хр.) със своята пряка форма на управление изглежда още по-далечна.

2.2 Римската сенатска република

Друга разновидност на античната полисна демокрация е Римската сенатска република. Тя е била такава форма на управление, която е давала на всеки свободен римски гражданин възможност за лично участие в делата на града.

Първоначално след премахването на монархията (която в Рим е била изборна) и установяването на република властта е била съсредоточена в сената и консулите. След продължителни борби между патрициите и плебеите, между аристокрацията и народа свободните граждани са отстранили четири основни злоупотреби, които са нарушавали свободата на Рим, и са получили две важни придобивки: писаните закони и институцията на народните трибуни.

Свещените закони са установявали длъжността на трибуните, които са били в състояние във всяко време да спират начинанията на патрициите и да предотвратяват не само частни, но и обществени оскърбления. Народните трибуни са имали правото да преустановяват действия не само на изпълнителната, но и на законодателната власт. Народните трибуни са се ползвали с такива предимства и с такава почит, че са могли да уравновесяват властта на консулите и сената, да поддържат равновесие между тях и народа, да ограничават крайните претенции и действия на аристокрацията. „Равновесието на тези три власти, както отбелязва H. Макиавели, направило републиката съвършена“.

Властта на двамата консули е била разделена и от нея са се образували няколко длъжности: претори, на които се е давало правото да разглеждат гражданските дела; квестори, които са имали правото да съдят за престъпленията против обществото; едили, на които са се възлагали полицейските функции; ковчежници – за работа с обществената хазна; цензури, които са притежавали част от законодателната власт, занимаваща се с нравите на гражданите и временния надзор над различните държавни съсловия.

Главните прерогативи на консулите се свеждали до правото да председателстват големите народни събрания, да свикват сената и да предвождат войските. Консулите са събирали войската, командвали са сухопътните или морските сили, разпореждали са се със силите на съюзниците си; в провинциите имали неограничена власт; сключвали са мир с победените народи, определяли са необходимите за това условия сами или са ги отпращали към сената.

Сенатът (от senex – улегнал мъж) е представлявал съвет, избиран измежду партрициите. Макар че неговите правомощия също са били ограничени, участието му в изпълнителната власт е било толкова голямо, че според Полибий всички чужденци са смятали Рим за аристокрация. Сенатът е разполагал с обществената хазна и е давал на откуп държавните доходи; решавал е въпросите на войната и мира, ръководел е в това отношение консулите, определял е числеността на римските войски и на войските на съюзниците разпределял е провинциите и числеността на войската между консулите или преторите, след изтичането на годишния срок на управлението им назначавал техни приемници, отсъждал е триумфи, приемал е и изпращал посланици, давал или отнемал титлата „съюзник на римския народ“.

Както посочва Монтескьо, ако римският народ е бил ревнив към законодателната власт, той по-малко се е скъпил за изпълнителната, като я е оставял почти изцяло в ръцете на сената и консулите, а за себе си е запазвал правото да утвърждава разпорежданията им и да избира длъжностни лица. Що се отнася до съдебната власт, тя е била разпределена между народа, сената, държавните съновници и някои съдии.

За разлика от древногръцката система в Рим комициите (събранията) се събирали рядко и имало ограничени права. В Рим гражданите стояли прави пред магистратите, гласували в рамките на центуриите (обособена група от населението на Древен Рим въз основа на имотното състояние), подредени в пет класи по размера на доходите (всяка центурия имала по един глас: когато първите три гласуват еднакво, гласуването се прекратявало). Механизмът на гласуване чрез центуриите в римските събрания осигурявал превес на богатите, без да се отстраняват бедните.

През I в. пр. Хр. са били създадени условия за разложение на старата полисна демокрация. Заговорът на Катилина, гражданската война, корумпирането на сената (който загубил предишния си неоспорим авторитет), възникването на пожизнената диктатура, замяната на народното опълчение с корпоративната армия (което подкопало комициите, събранията в Древния Рим), са довели републиката до дълбока криза и в последна сметка - до нейната гибел.


[1] Такъв е бил съветът на ареопага в Атина преди реформата на Солон. Тогава ролята на народното събрание е била сведена до повече или по-малко спонтанно одобрение на решенията, взети от членовете на съвета. Освен това са били вземани мерки за ограничаване броя на пълноправните граждани (например в Тива).