Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

2. Общи характеристики и принципи

Политическите системи на съвременните демокрации съдържат многобройни разновидности от институции, практика и традиции. Едни от тях сапарламентарни монархии, други – парламентарни републики, трети – президентски републики, а четвърти могат да бъдат отнесени към една сравнително нова категория, определяна като полупрезидентска система. В същото време съществуват редица общи основни характеристики и принципи, които определят системите като демократични, конституционно-плуралистични.

  • Съвременните политически демокрации се дефинират чрез представителството. Те са непреки, представителни системи на държавно управление, при които управляват упълномощени лица (за разлика от древногръцката демокрация, която е била пряка форма на демокрация). Чрез определени процедури демократичният идеал търси да максимализира степента, до която правителството ще бъде представително за гражданите и ще отговаря на техните искания. Представителната система на управление се допълва в една или друга степен с такива форми на пряка демокрация, каквито са референдумите и плебисцитите. Опитът на 700-годишната Швейцарска конфедерация е уникален в това отношение.

  • Съвременните политически демокрации са системи, по определението на Реймон Арон, при които съществува конституционна организация на мирната конкуренция за упражняването на държавната власт. Организацията е конституционна – писани и неписани правила уточняват разновидностите на конкуренцията между индивидите и групите за упражняването на тази власт. Според същността на демократичната конкуренция този, който загуби веднъж, не губи завинаги и този, който спечели веднъж, не печели завинаги. Упражняването на властта е временно.

    Конституционното, законно упражняване на властта е несъвместимо с онова, което се нарича „завземане на властта“. Демокрацията в традицията и практиката на Запада означава зачитане на конституционните норми, дори и те да не са изгодни или да са неприемливи за някого.

  • Мирното организиране на конкуренцията за властта има за нормална изява изборите. Това предполага избирателна система, която дава възможност за ефективен и демократичен избор на кандидат или партия. При древногръцката полисна демокрация е съществувал друг начин за овластяване на управляващите – тегленето на жребий, който според Аристотел е още по-демократичен. В съвременните политически системи този начин се използва за особени функции, например при определяне на съдебни заседатели. Но той е трудно съвместим с компетентността на държавното управление и с природата на съвременните демокрации, които както посочихме по-горе се дефинират чрез представителството.

    Изборите са необходимо условие, за да се определи една система като демократична, но истинската демокрация е нещо повече от обикновена изборна аритметика. В историята има диктатори и тирани, които са избирани съвсем редовно от избирателите (Хитлер в Германия, Фухимори в Перу, Аристид в Хаити).

  • Действителната демокрация предполага строго и точно институционално разделение на властите. Теорията за разделението на властите (която се свързва с името на Монтескьо и неговата знаменита книга „За духа на законите“) се основава на две начала. Първо, обособяване на три власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, които трябва да бъдат разпределение между различни институции по такъв начин, че да бъдат независими една от друга и второ – за да не се изроди независимостта на една от властите в произвол, е необходима система на взаимен контрол между различните власти, баланс на властите; една власт да може да възпира друга власт.

    Разделението на властите е необходимо, за да се ограничи злоупотребата с властта (историческият опит показва, че който и да е на власт е склонен да злоупотребява с нея, изпитва силна съблазън да се облагодетелства от участието си в управлението).

    Според Монтескьо разделението на властите е необходимо условие за спазването на политическата свобода. А какво е политическа свобода? Политическата свобода не се състои в това да правиш каквото искаш, тя е правото да правиш всичко, което законите позволяват. В „За духа на законите“ Монтескьо определя политическата свобода и като такова душевно спокойствие, което произтича от чувството за сигурност у всеки един и за да се притежава такава свобода, е необходимо такова управление, че един гражданин да не се опасява от друг гражданин.

    Няма гаранции за политическата свобода, ако две от властите са съсредоточени в едно лице или една институция и ако трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – се контролират от една социална група или партия (Бентам още навремето поставя острия въпрос от гледна точка на социологическата интерпретация: „Каква гаранция за свободата ще бъде разделението на властите, ако и трите се контролират от една група или класа?“).

    Освен традиционното конституционно разделение на властите съществува и едно по-дълбоко социологическо ниво на разделение на властта – на икономическа, политическа и медийна власт, при която да се говори за взаимна независимост между тях, по думите на Игнасио Рамоне (директор на „Льо монд дипломатик“), е повече от неуместно. Медийната власт не е „четвъртата власт“, както обикновено се определя, като се поставя в класификацията на конституционното разделение на властите. Това е друг аспект и ниво на разделението на властите. Нейното място е на споменатото по-горе социологическо ниво и аспект на разделение на властите, като в съвременното информационно общество тя все повече излиза на втори план. Най-напред е икономическата власт, след това – медийната, защото когато се контролират тези две власти влиянието върху политическата власт, в една или друга степен, е осигурено. Без да се отрича „полифункционалността“ на световните медии, има всички основания, заключава Игнасио Рамоне, да се вярва на големите специалисти, които твърдят, че по големите въпроси изменението на значенията, влагани в ключови термини, идва от големите информационни централи, където най-силно е влиянието на големия капитал.

  • Друга основна характеристика на съвременните конституционно-плуралистични политически системи е наличието на плуралистична партийна система; открито и законно съревнование на различни партии за властта. Политическите партии са най-критикуваната политическа институция в историята на политологията. Още римският историк Тит Ливий пише: „Борбата между партиите е и винаги ще бъде много по-голяма беда за народа, отколкото войната, гладът, епидемиите или всеки друг божи гняв“. По-късно Н. Макиавели посочва, че някои разделения в обществото вредят на републиката, други й носят полза; вредят й онези, които съществуват без партии, без партизани. Русо твърди, че за да има действителен израз на общата воля, много важно е в държавата да няма частични сдружения и всеки гражданин да изказва собственото си мнение. Такова е върховното правило на легендарния законодател на Спартанската държавна уредба Ликург, създателя на Ретрата. И ако има частични сдружения, техният брой трябва да се умножи и неравенството помежду им да се предотврати, както са направили древните законодатели Солон, Нума, Сервий.

    Редица политолози смятат, че съперничеството (конкуренцията) между партиите деформира, изкривява волята на гражданите и насърчава егоистични, демагогски и партизански тенденции в обществото до степен, която е вредна за единството и просперитета на нацията. Един от недостатъците на многопартийната система е патронажът, клиентелизмът, т.е. използването на държавната власт, за да се дадат на свои привърженици служби или други привилегии за сметка на обществото. Реални са противоречията, породени от прекалената зависимост на политиката и държавното управление от политическите партии. В същото време съвременният опит показва, че засега парламентарната представителна демокрация е невъзможна без плуралистична партийна система. Въпросът е как да се ограничи партийната власт, така че на преден план да изпъкнат личностите. Дори и най-скептичните критици признават, че конкуренцията между партиите все пак ограничава в определена степен злоупотребата с властта, главно чрез подлагане на политиката на управляващите на критика от опозицията. Разбира се, в последна сметка партиите могат да бъдат толкова корумпирани и толкова опортюнистични, колкото им позволява обществото.

  • Демократичното управление се основава на принципа на мнозинството, но този принцип винаги трябва да бъде в зависимост от справедливото отношение към малцинството. Тези системи на управление предполагат наличието на легитимна политическа опозиция. Според Артур Шлезинджър-младши, автор на „1 000 дни на Джон Кенеди“ – „опозицията е същността на демокрацията“. Мнението на мнозинството се поддава на манипулации от демагози, разпалващи примитивни страсти, които често намират отдушник в преследването на малцинството. Дори мнозинството може да навреди на малцинството просто от безразличие или незнание. Поради това истински демократичното управление включва както гаранции за защита правата на малцинството (опозицията), така и гаранции за защита правата на индивида. Винаги когато става въпрос за демокрация, тя се разглежда от количествения й аспект – „право на мнозинството“. Но демокрацията има и качествен аспект – моралното и интелектуално ниво на мнозинството, което в крайна сметка трябва, за добро или лошо, да направи своя избор.

    Граматически демокрацията се обяснява, според Петър Увалиев, със съединителния съюз „и“, а не с разделителния „или“. Тоест тя предполага плурализъм, търпимост, а не насъскване на една част от хората срещу други хора, нетърпимост и фанатизъм. Алексис дьо Токвил предупреждава в знаменитата си книга „Демокрацията в Америка“ за опасността от тиранията на едно необуздано мнозинство. Страховете от мажоритарната тирания смущават духовете и на Дж. С. Мил, Ортега-и-Гасет, Карл Попър, Исая Берлин...

  • Власт на закона и независима съдебна система е друга обща основна характеристика на съвременните конституционно-плуралистични политически системи.

    Как да се гарантира независимостта на съдебната власт и как да се направи така, че нейните решения да се изпълняват. При положение, че от трите власти, според Монтескьо, „съдебната в известен смисъл въобще не е власт“. А според Хамилтън съдебната власт е най-слабата от трите власти; тя не разполага със Сила, нито Воля, а само с присъди и в последна сметка зависи от поддръжката на изпълнителната власт дори за ефективността на изпълнението на своите присъди. Какво може да се направи при тези обстоятелства? Хамилтън предлага „несменяемост“ и „стабилно осигуряване на издръжката“. По-нататък необходим е баланс между Върховния съд и по-низшите съдилища. Важен е въпросът за ролята на съдебните заседатели. Тоест има някои процедурни средства за осигуряване силата на Закона. Но и до днес осъществяването на практика на властта на закона и независимостта на съдебната система е проблематично в редица отношения, дори за утвърдени конституционно-плуралистични държави. Всеки произвол е страшен, но особено страшен е съдебният произвол, защото той може да порази стойности от най-висок порядък: живот, свобода, достойнство. Но рядко съдебната власт прибягва до произвол заради самата себе си. Произволът й обикновено обслужва политически и икономически интереси и сили.

  • Друга основна характеристика на демократичния идеал е свободата на словото и мисълта, свободни и плуралистични средства за масова информация – вестници, книги, радио, телевизия, които запазват възможността за критика на управляващите и осигуряват на обществеността информиран избор при гласуване. Проблематичен е въпросът за независимостта на средствата за масова информация. Едва ли има средство за масова информация, което да не зависи от нечий групов, корпоративен, партиен или частен интерес. По-реалистичен е въпросът за плуралистичността на медиите, които да отразяват различните мнения и идеи в обществото. Милтън Фридман (носител на Нобелова награда по икономика) с горчива ирония пише, че „единствените хора, които имат истинска свобода на словото са университетските професори пред пенсионирането си... Свободата на словото е лукс, който малко хора могат да си позволят. Аз съм щастлив, че мога да си го позволя, защото толкова малко хора в съвременното общество, дали това ще бъде България или САЩ – имат истинска свобода на словото“.

  • Друга основна характеристика на демократичния идеал е свободата на словото и мисълта, свободни и плуралистични средства за масова информация – вестници, книги, радио, телевизия, които запазват възможността за критика на управляващите и осигуряват на обществеността информиран избор при гласуване. Проблематичен е въпросът за независимостта на средствата за масова информация. Едва ли има средство за масова информация, което да не зависи от нечий групов, корпоративен, партиен или частен интерес. По-реалистичен е въпросът за плуралистичността на медиите, които да отразяват различните мнения и идеи в обществото. Милтън Фридман (носител на Нобелова награда по икономика) с горчива ирония пише, че „единствените хора, които имат истинска свобода на словото са университетските професори пред пенсионирането си... Свободата на словото е лукс, който малко хора могат да си позволят. Аз съм щастлив, че мога да си го позволя, защото толкова малко хора в съвременното общество, дали това ще бъде България или САЩ – имат истинска свобода на словото“.

  • Съвременната политическа демокрация се свързва със сравнително висока степен на икономическо развитие и икономическа система, която не е монополизирана от държавните власти в собствеността и планирането. Редица американски политолози (Сеймър Липсет, Даниел Лернер, Еабриел Алмънд, Люсен Пай) смятат, че основна предпоставка за „успешното функциониране на демокрацията“ са не религиозно-културните, а социално-икономическите фактори. „Колкото е по-богат даден народ, толкова по-големи са шансовете да се развива демократично“ – пише С. Липсет.

    Аналогично е схващането на големия български банкер и политик Атанас Буров: „Демокрацията е голям лукс. Много голям лукс. Тя, демокрацията, е цвете, което вирее само на богата, природна почва. Не на камъни, не на пущинак. Демокрация в Африка няма. Пустинята ражда пясъци и камъни. Тя не ражда хляб. Демокрацията расте при хляба. Има демокрация там, дето хлябът е по-мек и по-дебел – като в Англия и Франция, в Америка и Чехословакия (през 20-те и 30-те години на XX век)“.

    Друг привърженик на това схващане е Даниел Лернер. В книгата „Смъртта на традиционното общество“ той пише: „демократичното управление идва късно... Исторически и типологически то е институт, завършващ общественото участие“.

    Действително съществува определена корелация между социално-икономическите показатели и формите на политическите режими. Ако се съпоставят политическите режими на „европейските демокрации“, „африканските диктатури“ и „теокрациите“ в Азия със съответно социално-икономическото равнище, ще се види, че съществува определена взаимна зависимост. Разбира се, факторът социално-икономическа модернизация не бива да се абсолютизира. Например „диктатурата“ в нацистка Германия по времето на Хитлер е много по-развита в социално-икономическо отношения в сравнение с редица „демокрации“ от това време. Но това изключение, както е прието да се казва, само потвърждава правилото. При междунационалното съпоставяне всяко отклонение от теорията може да се обясни с особеностите на отделната страна. В дадения случай Липсет обяснява нацизма в Германия не с икономическата неразвитост, а с твърде бързото развитие на икономиката под контрола на авторитарната монархична власт и с поражението в Първата световна война.

  • Моделът на съвременната политическа демокрация включва правителство, което е отговорно пред избран законодателен орган и е обект на опозиция, критика и подмяна. Конституционно-плуралистичната система има за цел да ограничи властта, а не да я парализира.

    Направеният анализ показва, че съвременната политическа демокрация (конституционно-плуралистична) е сложно обществено явление, което обединява няколко различни, но свързани политически принципи. В различно време сред политическите партии и общественото мнение в отделните страни съществуват различни тенденции при определянето на най-важните елементи, съставящи тези политически системи.

    Според Морис Дюверже, плуралистичната демокрация (такава каквато съществува в Западна Европа) зависи от твърде строги условия на температура и налягане, които не могат да бъдат създадени лесно. Тя изисква минимален консенсус между всички партии, въпреки техните различия. Особено е необходимо те да бъдат съгласни да съществуват съвместно. Ако това не стане, то всяка от тях ще се стреми да злоупотреби с властта, когато я спечели и да унищожи другите партии, унищожавайки по този начин плурализма.

    При така дефинираната политическа система най-голяма трудност, според Реймон Арон, е че се дават разпореждания на всички от името на неколцина. Управляващите представляват в най-добрия случай едно мнозинство, понякога дори едно малцинство от избирателите, но все пак всички граждани трябва да се подчиняват на волята на представителите. Русо е дал идеалната формула на този проблем: когато се подчинявам на заповедите на мнозинството, дори когато не съм съгласен, аз се подчинявам на самия себе си, защото съм желал режим, при който да бъде меродавно мнозинството.