Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

4. Обратната страна на конституционно-плуралистичните системи. Недостатъци и опасности

Още Алексис дьо Токвил, един от първите големи теоретици на демокрацията, е видял нейната обратна страна – опасностите от демокрацията, свързани с тенденцията към уеднаквяване на условията, към деспотизъм на общественото мнение, към принизяване ролята на личността в сравнение с тази на масата. Токвил анализира негативните аспекти на тенденцията към уеднаквяване на условията, към равенство и унификация, които могат да способстват за появата на нови форми на деспотизъм. Когато хората са равни, то общественото мнение винаги като грамадна сила натиска ума на всеки индивид – то го управлява, обхваща и потиска и това не зависи толкова от политическите закони, колкото от строежа на самото общество. Колкото хората стават по-сходни, всеки се чувства по-слаб пред лицето на всички.

Изходът от това положение трябва да се търси, както посочва Дж. С. Мил, не в очернянето на общественото мнение, а в усъвършенстването му, в създаването на „най-доброто обществено мнение“ и затова е необходима „голяма социална подкрепа на възгледи и настроения, които се отличават от тези на масите“. Но осъществяването на тези препоръки в редица случаи е проблематично при доминацията на големите съвременни масмедии, които налагат масови стереотипи и щампи, а понякога упражняват и истински информационен диктат.

Преграда срещу унификацията, унитарната демокрация и бюрократичната централизация Токвил вижда в децентрализацията, в създаването на т. нар. вторични или посреднически авторитети на властта (ако се изразим на езика на съвременната политология). Това са различни асоциации (политически, професионални и др.), местните общини, независимите съдии, семейните традиции ...

Анализът на демокрацията поставя редица въпроси: до каква степен партиите и законодателството са наистина „представителни“; какъв е действителният контрол на народа върху изпълнителната власт и администрацията; каква е степента, в която правителството отговаря на исканията и нуждите на избирателите; не са ли „свързващите“ организации (партиите и групите за натиск) по-скоро бариера за предаване на исканията на хората.

Налице е криза на политическото представителство. Днес една значителна част от гражданите не са представени в избирателния процес, да не говорим за управлението. Близо половината от избирателите в такива утвърдени конституционно-плуралистични демокрации като САЩ и Швейцария не участват в изборите. Дори може да се говори за избирателен имуществен ценз. Например бившият вицепрезидент Куейл отпада от листата на Републиканската партия, тъй като не успява да събере ценза от 20 милиона долара, необходими, за да се кандидатира отново за същия пост.

Според френския политолог Ален Турен „избирателите не се чувстват вече представени; те изразяват това като разобличават една политическа класа, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога и дори личното обогатяване на своите членове“.

Други критици на либералната демокрация сочат като алтернатива пряката демокрация – гражданите непосредствено да участват в законодателния процес. Но всички въпроси не могат да се решават с народен суверенитет в големите сложни съвременни общества.

Някои политолози твърдят, че съвременната държава в модерните постиндустриални общества се развива към корпоративно правителство, защото расте силата и отговорността на определени групи като бизнес и търговски организации, синдикати, църкви и пр. и поради техните тесни отношения с правителството.

Други изследователи считат, че се наблюдава процес на трансформиране на либералната демокрация в т.нар. масова политика, при която елитът манипулира народа, използвайки масови партии, масови медии и масови организации като синдикатите. В такова „масово общество“ институциите са национални по мащаб и показват тенденция към такава унифицираност и бюрократичност, че местните и отрасловите различия се игнорират; хората губят чувство за идентичност и принадлежност, лесно се поддават на демагогски и фалшиви призиви и каузи. Демократичният избор на практика се свива до периодичното посещение на избирателната кабина за избиране на един или друг от състезаващите се в много отношения близки „отбори“, които действат като правителство и така либералната демокрация става само формално, а не действително „управление чрез народа“.

Известният дисидент и световно известен логик Александър Зиновиев смята, че няма никаква абстрактна демокрация. Съвременната западна демокрация според него е политическа форма на капитализъм. Нейните основни елементи – парламентаризмът и многопартийността, имат смисъл само при условие, че в обществото съществува независим от тази част на властта механизъм на самоорганизация т.е. постоянно действаща и неизборна система на управление и самоуправление. Дори само това, че постоянните правителствени кризи почти не влияят на живота на западните страни и не се забелязват от значителна част от населението говори за второстепенността на парламентаризма в системата на социалната организация.

По същия начин и спектаклите с партиите в подялбата на видимата власт не влияят върху живота на западните страни. Многопартийността в случая е не толкова признак на някаква общочовешка демокрация, колкото свидетелство, че партиите като елемент на политическата система са второстепенни явления.

Според Николай Бердяев държавната власт никога не е принадлежала и не може по принцип да принадлежи на народа, тъй като нейната природа е йерархична. И в най-демократичната република управлява не мнозинството, а малцинството – банкери, партийни лидери (водачи), вестникари. Народният суверенитет е само мит, вълна на народната стихия. Съвременните сложни общества са социален космос на неравенство, йерархия и обособяване на управляващ слой.

Според конгресмена Берни Сондрес – „корпоративната глобализация подкопава демокрацията. Тя силно увеличава мощта на глобалните корпорации за сметка на местните, градските и националните управления.“

Въпреки тези критики либералната демокрация показва голям брой творчески потенциал, жизненост и адаптивност към изменящите се политически обстоятелства. Това се потвърждава най-вече от историческото развитие след Втората световна война и след 1989 г.