Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

5. Алтернативни модели и идеологически конкуренти

„Краят на историята“ – така е озаглавено политическото есе на Франсис Фукуяма, публикувано през 1989 г. в „The National Interest“ (списание за външната политика на САЩ). Ядрото на неговата предизвикателна теза е следното: „Изглежда сме свидетели не просто на края на „Студената война“ или на завършека на един определен период от следвоенната история, а на края на историята като такава – т.е. на крайната точка на световното идеологическо развитие и на универсалното установяване на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешкото управление. Най-добре тази теза може да бъде разбрана, според Фукуяма, на фона на философията на историята на Хегел. Според Хегел: „на определен абсолютен момент историята достига кулминацията си, в този именно момент, когато побеждава окончателната, разумна форма на обществото и държавата“. Ф. Фукуяма използва много широко определение на либералната демокрация, което включва повечето форми на социалдемокрацията – например, в съвременните скандинавски страни и в Германия. Докато се запазва привързаността към демократичните норми, т.е. към свободните многопартийни избори, свободата на словото, свободата на религията, свободата на събранията, страната може да бъде отнесена към либералната демокрация. Социалдемокрацията също разделя тези норми.

Редица политолози оценяват възгледите на Ф. Фукуяма като прекалено оптимистични. Ървинг Кристол смята, че той твърде безболезнено отминава такива съвременни обществени недъзи, като бедността и расизма. Пиер Хаснер признава „съблазнителния чар“ на статията, но сочи Третия свят като област, която тезата на Фукуяма не успява да обхване.

Ралф Дарендорф нарича политическото есе на Ф. Фукуяма „една доста грубовата статия“. Според него както карикатурата постига целта си, преувеличавайки характерните черти на реални хора, по същия начин статията на Фукуяма е карикатура на сериозната защита на една идея. Фундаменталната грешка на Фукуяма е в скритото или явното разбиране на основите на днешното американско, британско, германско или френско общество като „система“. Парадоксално е, но ако това разбиране беше вярно, „историята“, както я вижда Фукуяма, все още би била сред нас. Разбирането на Р. Дарендорф е, че страните от Източна Европа са се разделили с една затворена система, за да създадат отворено общество. Пътят към свободата не е път от една система към друга, той е път, който води към отворените пространства на безкрайните варианти на бъдещето, някои от които се конкурират помежду си. Тяхната конкуренция прави историята. Битката между системи е и либерална заблуда.

Остават ли някакви идеологически конкуренти на либерализма?

Според Фукуяма ислямският фундаментализъм е не само конкурент на либерализма в ислямския свят, той е спечелил недвусмислена победа над либерализма в много страни. Теократичната държава в качеството на политическа алтернатива на либерализма предлага днес само ислямът. Близо 15 страни в съвременния свят са ислямски теокрации, в които конституциите, доколкото съществуват, са създадени върху основата на Корана и господства шериатът – ислямското законодателство. Но тази доктрина не е привлекателна за немюсюлманите, заключава Фукуяма.

От всички алтернативи на западната либерална демокрация най-мощната, според самия Ф. Фукуяма, е властта от азиатски образец в Япония, Южна Корея, Сингапур. Тя предлага съчетаване на икономически либерализъм с признаването на йерархията и реда.

Фукуяма пропуска да спомене „китайския модел“, който впечатлява със своите постижения в резултат на реформите предприети от Дън Сяопин след 1978 г.

Според проф. Самюел Хънтингтън, директор на Института за стратегически изследвания в Харвард, в обозримо бъдеще ще има не една универсална цивилизация (била тя и „либерална демокрация“), а множество различни цивилизации. Всяка една от тях трябва да се научи да живее заедно с другите. Според него XXI век ще се характеризира не с противоборство между идеологии и политически системи, а със сблъсък на цивилизациите. Световните конфликти няма да бъдат идеологически, а ще преобладават конфликтите на цивилизации. Вместо от „желязната завеса“ на идеологиите сега Европа и светът са разделени от „кадифената завеса“ на културите и религиите. Собствената характеристика на цивилизацията ще става все по-важна и светът във висока степен ще бъде оформян от въздействието на седем-осем от тях – западната, конфуцианската (Хънтингтън има предвид Китай), японската, ислямската, индуската, славяно-православната, латиноамериканската и може би африканската.

Различно решение на проблема за цивилизациите и конфликтите на бъдещето търси известният футуролог Алвин Тофлер. Според неговата вълнова теория за конфликтите основното стълкновение, пред което сме изправени, не е между Исляма и Запада или между „Запада и останалите“, както напоследък заявява Пол Кенеди. Нито пък, както смята Франсис Фукуяма, сме изправени пред „края на историята“. Най-дълбоката икономическа и стратегическа промяна е наближаващото разделение на света на три ясно очертани, различни и потенциално конфликтни цивилизации, които не могат да се вместят в конвенциалните определения:

а) Цивилизацията на Първата вълна е била и все още е неизбежно свързана със Земята. Тя е продукт на аграрната революция. Дори днес много хора прекарват целия си живот, чоплейки бедната почва, подобно на своите прадеди.

б) Цивилизацията на Втората вълна е свързана с нов начин на натрупване на богатството – фабричното производство. Продукт на голямата Втора вълна е индустриалната цивилизация. Различни елементи оформят една система: масово производство, масово потребление, масово образование, средства за масова информация, обслужвани от специализирани институции – училища, корпорации и политически партии. Дори структурата на семейството се променя.

в) Цивилизацията на Третата вълна – народите от тази вълна продават на света информация и изобретения, управление, култура и масова култура, високи технологии, софтуер, образование, обучение, медицинско обслужване, финансови и други услуги. Една от тези услуги може да се окаже военна защита, основана на командването на армиите на Третата вълна (всъщност именно това осигуряват високоразвитите страна за Кувейт и Саудитска Арабия по време на войната в Персийския залив).

Тези три контрастиращи и конкуриращи се цивилизации (като първата се символизира от лопатата, втората – от конвейера, а третата – от компютъра) ще оформят структурата на властта в бъдещия свят. Секторът на първата вълна осигурява земеделските суровини и полезните изкопаеми, секторът на Втората вълна – евтината работна ръка и масовото производство, а бързоразвиващият се сектор на Третата вълна е устремен към господство, основано върху новите начини на създаване и използване на познание.

* * *

В заключение ще посочим, че няма модели на конституционно-плуралистични системи, които да са задължителни за всички страни, но има общовалидни принципи на тези системи, които се проявяват съобразно конкретно-историческите обстоятелства.

В съвременната политология се обособяват три основни типа конституционно-плуралистични режима: парламентарни, президентски и полупрезидентски. Разновидностите на политическите режими (форми на държавно управление) се определят не само от конституционните правила и норми, но и от историческите условия, в които функционира дадена политическа система. Всяка политическа система се влияе и дори определя, според Реймон Арон, от един конгломерат от традиции, ценности, начин на мислене и действие, характерни за всяка страна. Разновидностите на политическите режими (и на парламентарния живот) се влияят и от концепцията, която е създала политическата класа за това кое има право да прави и от нейната концепция за легитимните средства. Един американски политолог разкри връзката между разновидностите на парламентарното съревнование във Франция и разновидностите на съревнованието, съществуващо в образователната система (основни, средни и висши училища) на тази страна. Съществува френски стил на парламентарни борби, който донякъде се открива в училищата, университетите, журналистическите дискусии... В този контекст може да се говори, че всяка страна си има свой стил.

Кое е характерно за всеки политически режим, кое е основното за всяка форма на управление на равнището на институциите и тяхното функциониране – изясняването на този въпрос е задача на следващите глави.