Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

1. Парламентарна монархия

Личните прерогативи на монарха претърпяват голяма промяна при преобразуването на абсолютната монархия в конституционна и на конституционната в парламентарна. За абсолютната монархия[1] важи принципът Legibus solutus, т.е. държава или суверен, необвързани от правото, неограничени от закона; Законът и обикновеното административно разпореждане на монарха са правно равносилни. Докато за конституционната (и парламентарна) монархия важи принципът princeps legibus obligatis,държава или суверен, обвързани от правото, ограничени от закона.

В политологичната и правната литература често пъти не се прави разлика между конституционна и парламентарна монархия. Но все пак съществуват някои специфики, които дават основания за разграничаването на тези две категории. Парламентарната монархия е политическа разновидност на конституционната, в която контролната функция на парламента е достигнала своето естествено и пълно развитие, включително и смяната на правителството. Според проф. Ст. Баламезов, както в конституционната, така и в парламентарната монархия законодателната власт се упражнява от държавния глава и от парламента. Но докато при конституционната монархия дейността на изпълнителната власт е подчинена само на законите, а министрите са отговорни само за закононарушения, в парламентарната монархия изпълнителната власт е ограничена и от волята на парламента, а министрите са отговорни не само съдебно, но и политически, т.е. за деяния, които парламентът счита за целесъобразни. Вследствие на това конституционният монарх свободно назначава министрите, а парламентарният е принуден да съгласува избора си с препоръките на народните представители. По този начин вместо независимостта на монарха от парламента в областта на изпълнителната дейност – характерна черта на теоретичната конституционна монархия, парламентарната монархия урежда пълно сътрудничество между тези два органа в посочената област. Докато при конституционната монархия държавният глава притежава реална власт – той притежава част от законодателната и изпълнителната власт (типичен модел в това отношение ни дава Търновската конституция), при парламентарната монархия държавният глава притежава главно представителна власт (дори в някои страни чисто символична власт).

Парламентарната монархия провъзгласява два принципа и се изгражда върху тях: 1) всички власти произтичат от народа и се упражняват по начин, установен от конституцията; 2) кралят няма други власти освен тези, които изрично му отреждат конституцията и отделните закони.

За парламентарната монархия е характерна формулата: „Монархът царува, но не управлява“.[2] Това означава, че монархът царува (символизира, представлява, посредничи), но не управлява, а управлява онзи, който разчита на доверието на мнозинството в парламента. Монархическата институция притежава уравновесяваща и неутрална власт.

Според Стоян Михайловски: „С цар, който царува, но не управлява, конституционната монархия се превръща в коронована република“.

С изключение на Белгия, където последната конституция от 1978 г. даде значителни права на краля, тази институция се вписва в една форма на управление, много по-близка до парламентарната република, отколкото до президентската, поради ограниченията на преките си правомощия.[3]

Десет западноевропейски държави са монархии. От тях седем са членки на Европейския съюз. В тези страни не се поставя въпросът за заменянето на монархията с република, макар че в много други държави се предпочита републиката. Както иронично отбелязва проф. Ласки, там не искат или не могат „да открият раса от крале, естествено годни добре да служат на държавата“. Показателен е примерът с Австралия: на референдума през 1999 г. – 54 на сто от австралийците отхвърлиха смяната на монархичното с републиканско държавно устройство.

Привържениците на парламентарната монархия изтъкват следните аргументи в полза на тази държавна форма:

  • парламентарната монархия е форма, която по-лесно се въвежда и приспособява при по-ниска политическа култура, защото в този случай принципът на властването трябва да се прилага по-подчертано, а това е по-лесно осъществимо при монархията;
  • тя създава по-голяма стабилност и приемственост във вътрешната и външната политика;
  • монархът е по-пригоден за безпристрастен арбитър, в каквото положение е поставен от основния закон. Той олицетворява надпартийния характер на държавния интерес;
  • монархът като представител на династия е символ на националното единство, когато става въпрос за национално обединение или за неговото запазване;
  • монархът принадлежи на целия народ, той е по-обективен и независим, защото няма нужда да прави политически маневри, за да печели изборни кампании;
  • във времена на професионализъм и тясна специализация един суверен, прекарал целия си живот в обучение и подготовка за тази работа, е много по-квалифициран за нея, отколкото който и да е аматьор или политически вълшебник;
  • съвременната парламентарна монархия не е антипод на демокрацията.

Едни от най-стабилните демократични политически системи в Европа съществуват именно в страни с короновани държавни глави: политическата система в Обединеното кралство (Великобритания) е не по-малко демократична от тази на Република Франция; Холандия е по-развита държава от Португалия; а Швеция и Дания по-социални и справедливи общества от Италия. Според някои белгийски политолози, Белгия би се разпаднала поради противоречията между фламандци и валонци, ако не съществуваше силната интегрираща роля на монархическия институт.

Ролята на Хуан Карлос I в испанския вариант на преход към демокрация като че ли увеличи аргументите на привържениците на парламентарната монархия. И наистина кралят се прояви като един от двигателите на прехода, като използва правомощията и влиянието си, за да се създаде демократична и приемана от всички конституция. Хуан Карлос I продължава активно да направлява властта в Испания, без пряко да я упражнява.

От друга страна, опонентите на парламентарната монархия сочат следните недостатъци на тази система:

  • Ограничаване на демократичното изборно начало; монархът не е отговорен, неговата личност е неприкосновена. Тази неотговорност е само правна; монархът е оставал отговорен пред Бога (абсолютните монарси в християнска Европа получавали своята власт от Бога и отговаряли само пред Него), т.е. съществувала е морална отговорност пред църквата и съвестта на хората. Според Жан Боден – суверенният монарх е ограничен от божествените и естествените закони, следователно е отговорен пред Бога и Разума. Монархът е неотговорен, но за всички негови и свой действия напълно отговорни са министрите. Според Белгийската конституция: „Нито един акт на краля не може да има действие, ако не е преподписан от един министър“, който чрез това поема отговорността.
  • Няма гаранции, че монархът и неговият наследник ще притежават необходимите качества… В тази връзка, Морис Дрюон, председател на френската академия на науките пише в книгата си „Прокълнатите царе“: „Монархът може да е добър, но какъв ще е престолонаследникът? Да избереш монархия е да си играеш на лотария с хромозомите.“.

Разбира се, една система – монархия или република – взета само по себе си не е по-добра от другата. От решаващо значение са историческите обстоятелства, традициите, политическата култура, връзките между поколенията и институциите. Например през цялата британска история монархията е доказала, че е трайна и полезна институция. Въпреки че според проф. Дейвид Бийтмън от университета в Лийдс, днес се поставя проблемът за ефективността на системата и дори за нейния смисъл, след като са изчезнали традиционните задръжки и баланси и след като тя е достигнала границите на своите възможности.

Основните политически институции на британската система могат да бъдат представени в следната схема.

След Славната революция в Британия (1688 г.) изследователи често оценяват високо идеята за „смесеното“ управление. Джон Адамс нарича Британската конституция „най-поразителното творение на човешката изобретателност“. Той се възхищава от идеята как управлението на Крал, Лордове и Общини, слива трите класически форми на управление – монархия, аристокрация и демокрация.

Според проф. Стефан Баламезов системите, според които се наследява престолът са три: 1) агнатска или салическа; 2) когнатска и 3) система, която условно допуска жена до наследяване на престола.

Салическата система носи наименованието си от салическите франки. Според салическия закон, пише Монтескьо, когато един мъж остави деца, само синовете наследяват салическата земя, в ущърб на дъщерите. Според чл. 24 на Търновската конституция: „Княжеското достойнство е наследствено в мъжка низходяща права линия на първия избран княз“. През 1911 година този член е изменен по следния начин: „Царското достойнство е наследствено в мъжката низходяща права линия, по реда на първородството на Негово Величество Царят на Българите, Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски.“.

Когнатската система възприема един принцип от английското феодално право, според който правото на първородство се признава на по-големия син и той изключва от наследяване по-малките си братя и сестри. Така е, когато монархът има син, в противен случай наследяването минава към дъщерята.

Третата система допуска жена да наследи престола само при пълно отсъствие на лице от мъжки пол във всички линии на агнатите. При тази система жена наследява престола, като се спази следният ред: правото принадлежи на жената, която произхожда от мъжко поколение, а при отсъствие на такова – правото минава в женско поколение; но при последния случай се предпочита мъж пред жена. Тази система е въведена в Холандия.

Според проф. Любомир Владикин наследяването на царското достойнство става с помощта на един твърде сложен институт, наречен престолонаследие.

Линейно – първородният принцип – който се състои в това, че наследяването се определя не от степента, както е при частното право; а вътре в царствуващата линия първенството се определя от първородството.

Модерната линейнопървородна система, комбинирана с различни изисквания из областта на пристолонаследното право, дава три престолонаследни системи:

  • Строго агнатска или „салическа“, при която наследяват само чистите агнати (mas а mare);
  • Смекчена агнатска или „австрийска“, при която след изчерпването на агнатите във всички линии, повикват се по същия ред принцесите;
  • Смесена агнатско-когнатска или „английска“, в сила и досега в Англия: първенството се дава на линията, а в линията – на първородния принцип; ако няма мъжки потомък, повиква се най-старата принцеса от същата линия.

Повечето днешни династии произлизат от големите френски и австро-унгарски домове.

В рамките на парламентарната монархия могат да бъдат обособени два основни „модела“ на демокрация:

  • „Уестминстърски“ – по името на двореца, в който заседава британският парламент. Някои от основните характеристики на „идеалния тип“ на този модел според проф. Драгомир Драганов са: еднопартиен кабинет; доминация на изпълнителната власт върху законодателната; асиметричен двукамарен парламент; двупартийна политическа система; мажоритарна система на относително мнозинство; неписана конституция (ролята на конституция изпълняват отделни основни закони и традиции от обичайното английски право) и др.

    Горната камара на лордовете, която не се формира чрез избори, след 1949 г. може само да забави приемането на закон, чрез т.нар. Процедура на „дебат по принципите“ – до една година, а на закона за държавния бюджет – до един месец. В английския парламент решенията се вземат с просто мнозинство. Не съществува изискване за кворум по време на дебатите – достатъчно е депутатите да са над 40 души, за да се признае за валидно гласуването по даден проблем.

  • Модел на „континентална демокрация“ – известен още и като модел на „консенсуална демокрация“, а също така и като „демокрация на квалифицираното мнозинство“. Някои от основните характеристики на този модел, според проф. Драганов са: коалиционни правителства; формално и реално разделение между законодателна и изпълнителна власт; балансиран двукамарен парламент (с приблизително равни правомощия на двете камари); многопартийна политическа система; пропорционална избирателна система; писани конституции и др.

[1] Римските императори са били „augusti“ (всевластни)

[2] Спорът между Гизо и Тиер от 1829 г. е разрешен в полза на Тиер: докато Гизо признава на краля правото да бъде активна и реална част от правителството, Тиер открива формулата: „Кралят царува, но не управлява“.

[3] Но дори тези ограничени правомощия в много случаи не се прилагат на практика. Показателен е примерът с монарха на Великобритания, който има право на абсолютно вето, което не е използвано от 1707 година.