Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

2. Парламентарна република

Какво е характерно за този тип политическа система? При нея е налице тясно обвързване на законодателната и изпълнителната власт, на дейността на парламента и правителството. Правителството се избира от парламента и е отговорно пред парламента. Според Дюверже парламентарният режим се определя от отговорността на правителството (министрите) пред парламента (министър-председателят и неговото правителство могат да дойдат на власт и да останат на власт само с подкрепата на парламента) и от липсата на реална власт на държавния глава, чиито функции са главно представителни. Парламентът гласува законите и бюджета. Депутатите държат в ръцете си правителството, тъй като могат да го накарат да подаде оставка. Но това правомощие има двояк характер. То позволява на парламентаристите да оказват натиск върху министър-председателя, заплашвайки го с „вот на недоверие“, но и той оказва натиск върху тях, като може да постави въпроса за доверие към своя кабинет (те не могат всеки път да свалят правителството, особено ако има риск от разпускане на парламента и предсрочни избори).

Ефикасността[1] на парламентарната система зависи в по-висока степен от съотношението между парламентарните сили (фракции), отколкото от юридическата регламентация. При липса на стабилно парламентарно мнозинство никое правителство не може да бъде трайно и да действа ефективно (което отговаря на формулата на Шарл Морас: „Републиката е като жена без глава“). Но при тази ситуация парламентът е също слаб, парализиран и изтощаван от безсмислени комбинации. Двигателят работи напразно, без да движи нацията напред. Ситуацията се изменя коренно, когато се създаде кохерентно и дисциплинирано мнозинство и неговият лидер стане министър-председател. Властта върху партията му позволява да контролира и правителството, и парламента. В този случай той съсредоточава повече власт дори от президента на САЩ.

Модел на първия тип правителство ни дава в продължение на десетилетия след Втората световна война, до въвеждането на новата избирателна система, безсилното правителство в Рим (играчка, с която депутатите се забавляват, както намерят за добре).

Модел на втория тип правителство ни дава управляващото канцлерско правителство в Бон, което обикновено доминира в Бундестага.

За сполучлив вариант на парламентарна система се смята този, при който е налице солидарност, сътрудничество, равновесие между парламент и кабинет.

Немската политическа система се определя от някои политолози като „канцлерска демокрация“ – бундесканцлерът е единственият член на правителството, избиран от парламента (Бундестага). За тази система е характерен т.нар. „конструктивен вот на недоверие“. Парламентаристите, които искат вот на недоверие на канцлера, трябва след това да изберат със свое мнозинство негов приемник. Конституцията не предвижда вотове на недоверие срещу отделни министри. (За основните институции на немската политическа система Вж: Схема № 2).


За да се предотврати обезличаването на правителството от парламента и се постигне едно приблизително равновесие между тези две институции (което е важно условие за доброто функциониране на парламентарната система), на министър-председателя на някои парламентарни държави се дава конституционното правомощие да предлага разпускането на парламента и насрочването на избори. Указ издава държавният глава, но действителното решение е на премиера. Такова правомощие има канцлерът на Германия. Президентът на Германия по предложение на канцлера (ако сметне за целесъобразна молбата на канцлера) може да разпусне Бундестага, въпреки неговото несъгласие. По този начин са проведени предсрочните парламентарни избори в Германия през 1972 и 1983 година. Аналогично конституционно правомощие има и премиерът на Великобритания.

Една от слабостите на парламентарните системи на управление е, че малки партии понякога могат да играят диспропорционална роля в управлението, т.е. да играят много по-голяма роля, отколкото е действителният им относителен дял и тежест както в парламента, така и в обществото. Тези партии се определят като „балансьори“ при липса на стабилно парламентарно мнозинство. В някои европейски страни се прибягва до такива промени в избирателната система, които да отслабят шантажиращата сила на малките партии – балансьори.

Президентът в повечето парламентарни републики се избира не чрез всеобщо пряко гласуване, а от парламента (например в Гърция, Израел, Чехия, Унгария...). Президентът на Германия се избира от Федералното събрание (съвместно от Бундестага и Бундесрата). Президентът на Италия се избира за 7 години от двете камари на парламента (Камарата на депутатите и Сената на Републиката) и от представители на административните региони. В първите три гласувания е необходимо квалифицирано мнозинство от 2/3 на съставляващите изборната колегия членове, за четвъртото и следващите е необходимо абсолютно мнозинство. Едно от главните му правомощия е да „назначава председателя на министерския съвет и по негово предложение министрите“.

Начинът на избиране в значителна степен предопределя конституционните правомощия и действителната власт, която упражняват президентите при парламентарните системи. Той притежава главно представителна и неутрална власт. В голяма степен той е мним титуляр на права, които много често не упражнява. Разбира се, несъответствието и дори понякога драстичното разминаване между конституционни права и действителна власт на президентите е характерно и за другите политически системи; то се обуславя от редица обстоятелства, за които ще стане дума в следващите две глави.

Морис Дюверже сравнява държавния глава при парламентарните системи с „исторически паметник, който е свързан с режима толкова, колкото Партенона с днешните атиняни“. Неговото присъствие свидетелства за политическия гений на Англия, преминала постепенно от наследствена абсолютна монархия към съвременната парламентарна демокрация, запазвайки своите крале, но лишени от реална власт. През 1857 г. Франция „вмества“ този режим в републикански рамки. Британско-френският модел е възприет в много страни.


[1] Става дума за техническа ефективност, способност да се вземат решения, а не толкова за съдържанието на самите решения.