Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

3. Някои особености на парламентарната система на управление в България.

Конституционният политически модел на България има своите особености. Известният конституционалист и политолог Морис Дюверже дава една „нюансирана преценка“ за Конституцията на Р България от 1991 година. Според него „тя обединява най-лошото и най-доброто в съвременната представа за парламентарен режим“. Като един от най-добрите елементи на Конституцията на България, който придава на нейния парламентаризъм едновременно твърде модерен характер и е истински адаптиран към условията в страната, той определя: прякото избиране на президента на републиката и неговата позиция на регулатор и върховен арбитър.

От гледна точка на начина на избиране, на конституционните правомощия и политическата роля, която може да играе президентът, българската политическа система по-скоро стои на границата между парламентарната и полупрезидентска система. Въпреки че в Конституцията е категорична: „България е република с парламентарно управление“ (Чл.1 (1)); „Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите.“ (Чл. 105(1)).

За основните политически институции (висшите държавни органи с обща компетенция), начините им на конституиране и взаимодействие Вж.: Схема № 3.

Президентът на България, подобно на президентите в полупрезидентските републики се избира пряко от избирателите, а не от парламента (за срок от пет години). Прекият избор на президента го прави равен по легитимност с парламента. Както посочва Морис Дюверже в словото си по случай удостояването му с „доктор хонорис кауза“ от Софийския университет: „Всеки президент на републиката, избиран при всеобщо, непосредствено, тайно гласуване, притежава демократичната легитимност и моралния авторитет... гражданите имат възможност да дадат израз на народната суверенност чрез две равностойни по същество гласувания – избора на парламента и избора на държавния глава.“

Прекият избор на президента го прави не номинален, а реален титуляр на конституционни правомощия. Един президент се избира пряко от гражданите, не да връчва ордени, а да действа. Но българският президент може да действа главно ако има предварително предложение и одобрение на правителството и парламента. И тук именно възниква едно реално противоречие на конституционния политически модел: между прекия избор на президента и твърде ограничените му правомощия, които не съответстват на прекия избор.

Президентът на България притежава т. нар. „неутрална власт“; той посредничи и балансира между политическите институции; президентската институция може в редица случаи да бъде „последна институция“, да респектира и уравновесява. Президентът на България не е титуляр на нито една от трите власти, но самото разделение на властите изисква съгласуване между тях – и това е една от възможните роли на президента.

Българският президент няма положителна законодателна инициатива, т.е. няма право да предлага законопроекти, както е например в Русия, Полша или Финландия. Неговите основни правомощия са: да насрочва избори за народно събрание и органи за местно самоуправление и определя датата за произвеждане на национален референдум, когато за това има решение на Народното събрание; да отправя обръщения към народа и Народното събрание; да сключва международни договори в случаите, определени със закон; да обнародва законите; да утвърждава промени на границите и центровете на административно-териториалните единици по предложение на МС; да назначава и освобождава от длъжности ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международните организации по предложение на МС; да назначава и освобождава от длъжност и други държавни служители, определени със закон; да дава и възстановява българско гражданство и освобождава и лишава от него; да опрощава несъбираеми държавни вземания; да информира Народното събрание по основни въпроси в кръга на своите правомощия...

Президентът е върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България; той председателства и Консултативния съвет за национална сигурност.

Въпреки ограничените конституционни правомощия президентът има възможност в различна степен, пряко или косвено, да влияе върху трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Върху законодателната власт президентът влияе чрез отлагателното вето (правото мотивирано да върне закон в Народното събрание за ново обсъждане) и чрез изпращането на закони за тълкуване и мнения в Конституционния съд. Върху изпълнителната власт президентът може да влияе чрез предоставянето на проучвателен мандат на парламентарните групи за съставяне на правителство; чрез Консултативния съвет за национална сигурност и своите обръщения: в особени случаи, когато назначава служебен кабинет фактически той се явява върховен шеф на изпълнителната власт. Президентът има известни правомощия спрямо съдебната власт – назначава главния прокурор, председателя на Върховния съд (ВКС и ВАС), шефа на следствието. Президентът назначава и определящата квота в Управителния съвет на БНБ.

В Конституцията главата, посветена на президента започва с формулата, че президентът „олицетворява единството на нацията“ (чл.92 (1)). Това не е просто конституционно правомощие, а мисия на един държавен глава. Той не може да бъде президент на една част от народа срещу друга. Духът на Конституцията изисква президентът да бъде безпристрастен арбитър и посредник в държавно-политическия живот на страната, носител на консенсуалното начало, а не на конфронтацията.

Друга особеност на политическата система на България, на която обръща внимание и големият конституционалист и политолог Морис Дюверже, е пълното игнориране на министерската солидарност, която винаги и навсякъде е била разглеждана като основен елемент на типичния парламентарен режим, наричан още „управление на министерски кабинет“ поради тази причина. В рамките на един действителен парламентарен режим министрите свободно се избират и освобождават от министър-председателя и отговорността на правителството пред парламента е колективна; депутатите не би трябвало да се намесват в избора на министрите, те биха могли само да гласуват вот на недоверие или да откажат вот на доверие, поискан от правителството, но на цялото правителство. Според М. Дюверже игнорирането на министерската солидарност е и „най-дълбокият недостатък“ на Конституцията на Р България от 1991 г. Разбира се, той веднага добавя, че „всички конституции имат недостатъци, които могат да бъдат коригирани чрез предприемане на юридически мерки или чрез еволюция на конституционната практика“.