Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

2. Механизми на взаимно въздържане и уравновесяване на властта на Президента и Конгреса

В хода на историческото развитие президентът става политическа фигура, притежаваща значително по-голяма власт в сравнение с първоначалния конституционен замисъл. Това се обуславя от много обстоятелства. Немаловажни в случая са личностните качества на титулярите на този пост и техните разбирания за присъщата роля на президента в системата. Както твърди Нелсън Полсби: „Има толкова различни начини да бъдеш президент, колкото и хора, желаещи да изпълняват тази длъжност“. Според някои американски политолози – президентите Джеферсън, Джаксън, Линкълн, Теодор Рузвелт, Уилсън и Франклин Рузвелт разширяват ролята на институцията спрямо това, което всеки от тях е наследил от своя предшественик, чрез изграждането на нови представи в съзнанието на хората за това, какво един президент би трябвало или би могъл легитимно да върши на своя пост. Но както отбелязва Роберт Дал, все пак представите за присъщата роля на президента ограничават и степента, до която той може да я превърне в каквото пожелае – факт, драматизиран от решението на президента Джонсън в 1968 г. да не се стреми да бъде преизбран, тъй като на практика не може повече да играе президентската роля така, както той смята, че постът му изисква.

Всяка една от властите може да въздържа и уравновесява другата. Конгресът може да възпира президента, тъй като гласува законите и бюджета (включително и бюджета на президентската администрация). В това отношение конституцията ограничава президентската власт – конгресът решава за какво могат да се харчат парите, а съдът решава законно ли е това решение. От своя страна, президентът може да възпира Конгреса чрез правото на отлагателно вето. Всеки е със свободни ръце в своята област, но трябва да се съобразява с мнението и присъствието на другия. Един френски политолог образно определя тези взаимоотношения като „брак без развод“. Конгресът не може да управлява страната без президента, а президентът – без Конгреса. Всяка една от тези институции не притежава власт в достатъчен обем, за да управлява самостоятелно, което принуждава и двете страни да търсят компромиси, сътрудничество.

Най-големият проблем на американската политическа система е взаимодействието между законодателната и изпълнителната власт, поради голямото разделение на властите. САЩ познават периоди, когато то не е било достатъчно ефективно.

Ако политическите противоречия между парламент и президент са дълбоки, рисковете за сътресения са големи, както в миналото показва опитът на някои президентски републики в Латинска Америка.

При президентската система на САЩ нито президентът, нито членовете на правителството са формално отговорни пред парламента. Президентът е политически неотговорен, но е съдебно отговорен. Според Конституцията той може да бъде отстранен от власт чрез специална процедура импийчмънт за „измяна, корупция или други големи престъпления или простъпки“. За да бъде признат президентът за виновен е необходимо квалифицирано мнозинство от 2/3 в Сената.

Юридическата комисия на Камарата на представителите е гласувала три пъти в историята на САЩ за отстраняването на президента от власт:

  • През 1868 година тя препоръчва отстраняването на Ендрю Джонсън заради спор за възстановяването на Юга, след Гражданската война. Президентът оцелява само с един глас.
  • През 1974 година Юридическата комисия препоръчва отстраняването на Ричард Никсън (заради аферата „Уотъргейт“[1] , с подслушването на телефонни разговори на демократите). Никсън подава оставка преди Сенатът да се произнесе по въпроса.
  • През 1998 година Юридическата комисия препоръчва отстраняването от власт на президента Клинтън (заради аферата „Моника Люински“[2]). Но в Сената при гласуването няма квалифицирано мнозинство от 2/3 за прилагането на процедурата импийчмънт. На 12.02.1999 г. предложенията за импийчмънт са отхвърлени в Сената – обвинението за лъжесвидетелство е отхвърлено с 45 на 55 гласа, а за обвинението във възпрепятстване на правосъдието гласуването е 50 на 50 гласа. Всички сенатори-демократи гласуват против, както и част от сенаторите републиканци.

В историята на САЩ няма президент, който да е отстранен от власт по процедурата импийчмънт. И все пак Конгресът може да застави президента да подаде оставка, както това става през 1974 г. с един силен президент като Никсън. На въпрос на китайски студент от Пекинския университет защо е направил това, Никсън отговаря: „Аз вече нямах силна политическа база в Конгреса“. В своята автобиография „На арената“ той добавя: „Аз подадох оставка преди всичко, за да не създам прецедент, когато президентът на САЩ би се оказал на подсъдимата скамейка в обвинение за противозаконна дейност“ (става дума за обвинения, свързани с аферата Уотъргейт). Президентът Нискън е единственият президент в историята на САЩ подал оставка.

Обикновено американските президенти изкарват целия си мандат, освен в случаите, когато са убити (такава трагична съдба са имали четири американски президенти – Абрахам Линкълн, Джеймс А. Харфилд, Уилям Маккинли, Джон Кенеди) или са починали по болест. През 1920 г. Уорън Харисън умира при странни обстоятелства след две и половина години пребиваване във властта.

През 1947 г. е приета 22-ра поправка на конституцията, която ограничава мандатите на президента до два, всеки един от тях по четири години. Президентът ръководи външната политика, но за да обяви война или подпише мир се нуждае от одобрението на Сената (през последните десетилетия, след поражението във Виетнамската война, президентите намират начини да заобикалят тези конституционни изисквания).


[1] През 1974 г. двамата журналисти Боб Удуърд и Карл Бърнстайн публикуват поредица от статии за аферата „Уотъргейт“ във „Вашингтон пост“.

[2] В автобиографията си „Моят живот“ Клинтън признава: „няколко пъти през 1996 г. и веднъж през 1997 г. се забърках в неоправдано поведение, включващо неуместен интимен контакт с Моника Люински…“