Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

1. Историческите корени на парламентаризма

Идеята едно свободно народно събрание да решава политическите въпроси вместо автократизма идва от Древна Гърция. В Народното събрание (еклези́ята) са имали достъп всички свободни граждани, които разполагали със свобода на словото. В този смисъл са и думите на Фенелон: „У гърците всичко е зависело от народа, а народът е зависел от словото“. Единствено гражданите на полиса (градa-държава) се ползвали с политически и граждански права. Такива права обаче не са притежавали натурализираните чужденци, жените и робите. Все пак гръцкият град си останал аристократичен по своя характер.

Теоретично погледнато, древногръцката политическа система е била форма на пряко управление (решенията, вземани от еклези́ята) комбинирана със зачатък на полупредставително управление (дейността на съвета, който се наричал булé или герузи́я) и магистрати, които са се намирали под непрекъснат контрол на съвета, а периодично и на събранието. Гръцкият полис от Класическата епоха (времето приблизително от Гръко-персийските войни до възцаряването на Александър Македонски) не е познавал същинската представителна система, при която избраните от народа представители имат всички пълномощия да действат от негово име, без да дават отчет. Само някои съюзни държави, какъвто е бил Беотийският съюз, са имали такъв вид управление.

В Римската сенатска република са съществували демократични актове – отчасти с плебисцитен, отчасти с репрезентативен (представителен) характер. Голяма роля в нея са имали народните събрания (коми́циите), различните видове избори, вземането на решения в Сената чрез мнозинството и др.

През Средновековието в много европейски страни възникват съсловно-представителни институции, своеобразни предпарламенти, които са непосредствени предшественици на съвременните представителни органи. Те са изразявали волята на отделни съсловия (духовенство, светска аристокрация, граждани), а не на цялата нация, на целия народ, т. е. те се основавали на принципа на съсловното, а не на принципа на народното представителство. Подобни представителни институции са били във Франция – Генералните щати, в Германия – Райхстагът и Ландтагите, в Швеция – Риксдагът, в Испания – Кортесите, в Англия – Парламентът, в Полша – Сеймът, в Исландия – Алтингът.[1] В някои от тях, например във Франция, всяко съсловие, по утвърден от краля регламент, заседавало и гласувало отделно от другите. В Сейма на Полша през XVII – XVIII в. е бил въведен принципът „Liberum veto“ – свободно забранявам. Всеки депутат имал право да отменя всяко решение, като изразявал протест срещу него. Използван широко за защита на личните интереси на депутатите, този принцип същевременно предизвиквал анархия в страната, подривал държавната власт. Според много историци правото на „Liberum veto“ е една от причините за отслабването на Полша, което улеснило трите поделби на тази страна от съседите й.

Макар парламентаризмът да е комплексен исторически процес, в който принос имат различни страни, все пак родината на модерната парламентарна система е Англия. Английският пример като най-стара парламентарна демокрация оказва силно отражение върху съвременния парламентаризъм.

Парламентът в Англия датира от средата на XIII в. През 1265 г. е създадено първото в историята на Англия съсловно събрание, получило названието парламент. През първата половина на XIV в. в английския парламент започва обособяването на две камари – горна, наречена Камара на лордовете и долна, наречена Камара на общините, където заседавали рицарите и представителите на градовете. Английският парламент преживява съществени изменения, особено след 1649 г., когато войната между краля и парламента завършва с триумф на представителната демокрация.

В английския парламент, с неговата над 730 годишна история, речевият етикет е доведен до съвършенство. Никой не може да говори на друг депутат направо. Той се обръща към него чрез граматичната форма в трето лице. Примерно: „Бих искал да кажа на уважаемия народен представител от Нюкасъл, че данните му са неверни“. Не може да се каже: „Господин народен представител, твоите данни не са верни“. Опосредено по-трудно се ругае!

Парламентарното общуване има своите формули, утвърдени в голяма степен във Великобритания. Там се оформят и основните функции и структурни елементи на модерния парламентаризъм. За пръв път се извършва еволюцията от кабинети, пряко зависими и отговорни пред монарха, към правителства, политически отговорни пред парламента. Системата на парламентаризма, при която властите са взаимно свързани, се свежда до възможността при определени условия монархът да разпуска парламента, а той от своя страна да има възможността да отстрани от власт дадено правителство, като му гласува недоверие. За начало на този процес се сочи 1782 г., когато кабинетът на лорд Норт подава оставка, поради бламиране от парламента, а неговата горна граница е 1911 г., когато в страната се гласува поредната парламентарна реформа, която урежда тези отношения.

За първи път се утвърждава правомощието на Камарата на общините да узаконява, да легитимира правителството. Камарата на общините запазва избирателния принцип и по този начин осигурява необходимото узаконяване на правителството. Това правомощие на Камарата на общините да узаконява правителството е най-важното изискване за извършване на промени, без да се търсят революционни алтернативи. От края на XVII в. на базата на многобройни борби целият политически живот на Великобритания е доминиран от вярата , че Камарата на общините е била или би могла да бъде действителният инструмент на такива промени.

Въпросите за изборното право, за правомощията и процедурите на парламента до голяма степен определят интернационалното значение на опита на Великобритания. Именно в нея през XVIII в. започва развитието на политическите партии от парламентарен тип, което поставя основите на модерните партийни системи. В английския парламент за първи път ясно се разграничават – управляващо мнозинство и опозиция. Дават се права на малцинството, с което се оформя конструктивната роля на опозицията в парламентарната система. Голяма роля за развитието на парламентаризма в Европа изиграва английският Правилник за дейността на парламента, който още от XVIII в. е израз на едно либерално разбиране на политиката. Той установява строго и формално правилата на играта, дава възможност за активна политическа дейност – дебати, йерархия и др.

Върху еволюцията на парламентаризма голямо влияние оказват войната за американската независимост (смятана за Американската революция) и Френската революция. Както посочва Джордж Фридман, професор по политически науки, основателите на САЩ не са искали нито да основават нов социален строй, нито да подобряват стария. Те са се стремели просто да изграждат режим на управление, който да гарантира предпазването на обществото от собствените му прекалени амбиции, оставяйки индивида свободен да намери своя път в живота. Затова тази революция много често се определя като „революция без революционери“. В Американската конституция Конгресът е поставен на първо място и е назован като „първа власт“.

Френската революция води до институционализирането на едно централно, общо и пряко избирано народно представителство, до утвърждаването на „свободния мандат на депутатите“, на гражданските права – свобода, равенство пред закона, свобода на мненията и религията, правна защита срещу произвола на властта и др.


[1] Алтингът, парламентът на Исландия е създаден три века преди този в Лондон, към 930-та година, в местността Тингвелир, където на 17 юли 1944 г. е провъзгласена от Алтингът конституцията на страната.