Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

4. Видове мандати на парламентариста

В парламентарната теория и практика съществуват два вида мандати на народния представител – свободен и императивен (задължителен).

4.1 Свободният мандат

От самото начало в идеята за парламентаризма се включва отхвърлянето на императивния мандат, който както вече посочихме, е бил типичен за съсловно-представителните събрания. Още през 1745 г. един депутат от Камарата на общините обявява: „Според конституцията ни щом някой джентълмен бъде избран, той става представител или, ако благоволите, довереник на народа на Англия“. Тази теза поколение по-късно Бърк и Блекстоун ще разработят в класическото учение за свободния мандат. Според теорията на парламентаризма свободният мандат означава, че народният представител (депутатът) е независим от поръченията на своите избиратели и в парламента действа по собствена съвест и убеждения. Това намира израз в следните положения:

а) Депутатът е представител на целия народ, а не само на неговите избиратели. Те не могат да търсят отговорност за дейността му в парламента дори и тогава, когато тя е в ущърб на техните интереси; не могат да го отзовават; не могат да му дават задължителни поръчения.

Ако една партия спечели изборите, защото е обещала да защити интереси на избирателите в данъчната политика, но в парламента вземе друго решение, те не могат да търсят отговорност от нейните депутати.

Конституцията на Р България, чл. 67 (1) постановява: „Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително“.

б) Депутатът трябва да действа в парламента само въз основа на Конституцията и на своята съвест и убеждения. Той е защитен от външно влияние и натиск дори тогава, когато е избран от една партия, в името на нейните програми и цели. Той може да поема обещания пред избирателите, но те не са задължителни за него по време на легислатурния период. Депутатът изразява само интересите на целия народ в парламента. Но това е на теория.

в) В парламентарната практика съществуват причини, които в много отношения правят проблематичен свободния мандат или поне трудно осъществим. На теория се признава, че депутатът не може да приеме задължителни поръчения от неговата партия, но на практика често се получава точно обратното. Неговата партия може политически да го санкционира: да го изключи от фракцията в парламента, да го изключи от партията. Тези мерки нямат правни последици, но те са по-силни и от тях. На следващите избори той няма да бъде кандидат от тази партия и трябва да я напусне.

В действителност засега свободният мандат на депутата е почти невъзможен извън дейността на политическите партии.

Съществуващата парламентарна практика показва, че депутатът е подложен на външен натиск и фактически се подчинява на изискванията и на политиката на своята партия. Според Юрген Хобермас депутатът фактически получава от своята партия императивен (задължителен) мандат. По този начин парламентът все повече се превръща в институция, в която заседават директивно обвързани партийни пълномощници.

4.2 Императивният мандат

Що се отнася до императивния (задължителния) мандат, той предполага отговорност на депутата пред неговите избиратели и пред целия народ. Избирателите имат право да го отзовават по всяко време на легислатурния период, ако той не изразява техните интереси, не се съобразява с техните изисквания.

Императивният мандат теоретически и практически се обосновава и изисква в бившите социалистически страни. На практика този вид мандат е опорочен. Според Борис Вайл от Кралската библиотека в Копенхаген правото да се отзовава депутат е съветско изобретение. Но в действителност то е било характерно и за Парижката комуна. Подобно явление е имало място в средновековните събрания на съсловните представители, но то е изчезнало в Европа още в кроя на XVIII в. Императивният мандат е отхвърлен във Френската конституция от 1791 година. На негово място в модерния парламентаризъм идва свободният мандат, при който на избраника се възлага не частната воля на доверителя, а обсъждането и решаването на общите дела. Т.е. мандатът на парламентариста не е частно-правен, а съставлява публично-правно представителство, поради което се налага различие между делегат и представител.