Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

6. Критика на парламентаризма

Още през XVIII в. Жан-Жак Русо прави една от най-радикалните критики на народното представителство. Според него народното представителство не е приемливо, тъй като Суверенът е неделим и неотчуждаем: Суверенът като упражняване на общата воля може да се представя само от себе си и следователно в момента, когато народът делегира свои права на представители, той не е повече свободен. Суверенният народ (или както го нарича Русо – Суверенът) не може да делегира на представители властта да градят закони вместо него. А закон може да бъде само този акт, който е одобрен от народа. Русо все пак допуска възможността за народно представителство в страни с големи територии; в този случай депутатите са слуги на народа и техните постановления могат да станат закони само след утвърждаването им чрез референдум. Но теорията на Русо за народния суверенитет съдържа известни елементи на утопичност, неприложимост. В съвременните сложни държави не всички въпроси на държавния живот могат да бъдат решавани с народен суверенитет.

Интересът към пряката демокрация (идеолог, на която е Русо) се съживява през 90-те години на XIX век, когато референдумът става по-популярен и особено през 60-те години на XX век, когато „новите леви“ преоткриват критицизма на Русо спрямо представителството. Днес новите комуникации и компютъризацията са премахнали техническите препятствия пред пряката демокрация, но въпреки това тя не е популярна сред политиците (чиято работа е изложена на опасност) и сред някои политолози, които се придържат към тезата на Шумпетер за пряката демокрация като несъвместима с отговорното управление.

Що се отнася до електронното гласуване на парламентарни избори, показателно е решението на Конституционния съд на ФРГ. Конституционният съд в Карлсруе постанови, че електронното гласуване на изборите за Бундестаг през 2005 г. (около 2 млн. гласа) противоречи на принципа на публичността на вота. Конституционният съд обяви, че вотът няма да бъде касиран, но се връща вотът с бюлетини.

Дискусията между привържениците на народното представителство и народния суверенитет продължава в наши дни. Критиците на народното представителство сочат следния парадокс: при системата, когато правителството се създава въз основа на парламентарното мнозинство, членовете на това мнозинство вече престават да бъдат независими депутати, които противостоят на правителството. Те с всички сили го подкрепят, за да се задържи на власт. С други думи, законодателят се подчинява на изпълнителната власт.

И още един парадокс, посочван от критиците на народното представителство. Всички методи на предизборна борба изискват от кандидата определени качества, а за държавното ръководство се изискват съвършено други качества, които нямат нищо общо с първите. Човек рядко притежава и едните, и другите качества. Нещо повече, вторите биха му пречили в предизборното състезание. Критикува се и обстоятелството, че парламентаризмът създава разделение на труда между относително малък брой професионални политици и тези, които политиците представляват. Представителството става едва ли не професия. Създава се съсловие на професионални политици, за които политиката става занаят и източник на доходи. Представителите лавират в различни парламентарни комбинации и често пренебрегват волята на народа.

Редица политолози смятат, че парламентът все повече се превръща във фасада, а действителната власт се упражнява от банкери, собственици на средствата за масова информация, партийни лидери... Парламентите се критикуват и заради насърчаването на партизански тенденции в обществения живот, заради прекалената конфронтация в обществото, която е контрапродуктивна и дори опасна за просперитета на нацията. Съпоставянето на мнения, разбира се, е необходимо защото именно в парламента се кръстосват разнопосочни интереси на групи, лобита, партии и т. н. За да се ограничи тенденцията към политическа партизанщина в Шведския парламент (Риксдага), депутатите са разположени не по парламентарни фракции в спектъра ляво-дясно (не се взема предвид партийната им принадлежност), а според избирателните райони.

Парламентът, според Юрген Хабермас, се развива от диспутно в демонстративно тяло. Пред разширената публичност (особено при преки предавания по радиото и телевизията) самите дебати се стилизират като шоу. Публичността губи критическите си функции в полза на демонстративните; освен това аргументите се превръщат в символи, на които от своя страна отново не може да се отговори с аргументи, а само с идентификации. Налице е плебисцитно изопачаване на парламентарната публичност.

В същото време трябва да се посочи, че много политолози и прависти виждат в парламентаризма единствения приемлив начин за решаване на сложни политически въпроси.

* * *

Въпреки критиките на парламентаризма и намаляването на неговата роля през последните десетилетия, констатирано от някои автори, все пак развитието на всички европейски страни показва, че авторитарните режими необходимо се сменят от парламентарна демокрация с нейните институции – парламентарни избори, плуралистична партийна система, възможност за действия на опозицията, конституционно разделение на властите, при което на институираната в парламента законодателната власт се отрежда първостепенна роля.