Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

3. Компетентност на правителственото управление

В доклада на Съвет на Римския клуб от 1991 г. се констатира, че след края на Втората световна война дейностите на правителствата са се разширили изключително много. В същото време основните правителствени структури са създадени преди повече от век и са работили в много по-опростена обстановка от днешната. Има и много нововъведения като „социални осигуровки“, признаване на човешките права и други, но като цяло промените са просто разширение на вече съществуващото. Управлениетосе придружава от големи разходи, раздут бюрократизъм и неефективност. Структурите на традиционните правителства стават като че ли все пo-неадекватни за решаване на много въпроси.

В доклада на Съвета на Римския клуб (1991 г.) се посочват някои от по-явните неадекватности, демонстрирани от националните правителства:

  • Правителствата се занимават повече с краткосрочни задачи, от които имат полза днес и рядко обръщат внимание на факти и явления, които ще имат влияние утре. Като следствие от това проблемите се натрупват усложняват и правителствата работят все повече в условията на перманентна криза;
  • Правителствата са организирани на „секторен“ принцип, като всеки министър държи на своя сектор и своето мнение, симптомите се разглеждат изолирано и се предлагат статични решения. При сегашната организация правителствата не са в състояние да видят проблематиката комплексно и да прилагат съответни решения;
  • При разпределяне на ресурсите много министри с влияние и личен чар отделят за себе си повече, като по този начин създават дисбаланси;
  • Правителствата реагират на предизвикателства като се опитват да въвеждат контрол над други ведомства и по този начин създават най-различни допълнителни проблеми, генерирайки в същото време нуждата от децентрализация;
  • Когато лидерите взимат решения в обстановка на несигурност, те страдат не само от слабостите на всички човешки същества, но и от проблеми на самата им служба – умора, малко време за размисъл, манипулирана информация, погрешно или целенасочено изкривяване на фактите „отдолу“, твърде голямо доверие в сътрудниците.

Съвременното управление е подложено на двоен риск: от една страна, изключва се общественото мнение и избраните лидери са ограничени в познанието на истинското състояние на нещата; от друга, засилва се влиянието на тесни специалиста и експерти, чиито познания са трудни за разбиране от онези, които взимат решения.

Сложността на проблема се удвоява от наличието на все повече актьори на световната сцена: политически парти, синдикати, корпорации, неправителствени организации, както и обществени групи от най-различен тип, които упражняват натиск върху правителствата. Но всички те могат да бъдат ефективни във взимането на решения в определени области. Александър Кинг и Бертанд Шнайдер (автори на доклада на Съвета на Римския клуб през 1991 г.) правят извода, че „управлението вече не е монопол на правителствата“. Според тях правилното вземане на решения и ефективността на лидерите ще зависят все повече от съобразяването със становищата и на тези организации и движения, които на практика са техни партньори в управлението.

Налице е необходимост от създаване на по-добри механизми за интегриране на секторните решения в държавното управление. Това е обусловено от вътрешните взаимозависимости на проблематиката. Като цяло правителствените структури се състоят от вертикално разположени министерства, отговарящи за сектори от типа на: земеделие, индустрия, образование, здравеопазване, отбрана, външно министерство, финанси... Досега тази система е работила горе-долу добре, но днес проблемните области са „хоризонтални“ и се „разливат“ по цялото пространство на министерските структури.

Националната политика често е сума от секторни политики, които невинаги са хармонизирани и се прилагат без цялостно интегриращи механизми и без деклариране на крайните национални цели. Например има страни, където урбанистичните проблеми са разхвърляни върху няколко дузини отдели и агенции. Постигането на целите на една от тях често води до разстройване на работата на друга, въпреки че често се получава и неочаквана помощ.

Интегрирането на политиката в зависимост от формата на управление е работа на президента или на министър-председателя и кабинета. Това се смята за сериозна задача в областта на външната политика и икономиката почти във всички страни. В други област обаче това не е така.

Националните лидери са до такава степен притиснати от ежедневните проблеми и от стремежа да се проявяват като водещи политици, че просто нямат време, нито възможност да възприемат подробната информация, разглеждаща в дълбочина невероятно голям кръг от проблеми, за чието решение отговарят. Функцията на сътрудниците, която се счита за особено важна при военните и при големите корпорации, е слабо развита в повечето правителствени администрации.

На по-ниски правителствени равнища традиционният начин да се търси хармония в междусекторните отношения се изразява в съставянето на комисии, от които има полза, но са свързани със загуба на много време от по-висшите ръководители.

Друг аспект на правителственото управление, в който се проявяват трудности, според доклада на Римския клуб от 1991 г., засяга конфликта между дългосрочните и краткосрочните проблеми. Това е основен проблем и той се е превърнал в ендемия. Правителствата, както и хората, обичат да игнорират онези въпроси, които могат да бъдат оставени за „утре“. В случая до други избори и по-точно след тях. Но в условията на периоди, свързани с резки промени, какъвто преживяваме сега, това, което по-рано се е струвало на хората „дългосрочна програма“, днес е приоритетна задача на деня.

Другите критични области на управлението са: равнищата на вземане на решенията; размерите и властта на създадената администрация (по-точно бюрокрация). Но едва ли опасностите от некомпетентното управление присъстват само в изброените области.

Много съвременни политолози констатират доминиращата тенденция на изпълнителната власт днес, което всъщност е обратният ефект на упадъка на парламента. Въпреки че във всички страни от Европа правителствата формално са отговорни пред парламента, публичният контрол върху дейността на изпълнителния апарат е доста ограничен.