Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

2. Нацията

В действителност наред, по-точно в противоречиво единство с тенденцията към глобализация действа и друга отразяваща развитието на националния фактор, на националните култури. Нацията и националната държава продължават да бъдат една от големите обективни реалности на съвременността. Тя продължава да изпълнява важни функции на съвременното обществено развитие – да бъде средство и форма за осъществяването на историческия прогрес, да повишава сплотеността на даденото конкретно историческо общество, да бъде арена за икономическото, политическото и културно развитие, да бъде важен аспект на обществената структура. Тази втора тенденция, отразяваща развитието на националния фактор, е характерна в една или друга степен както за развитите индустриални страни, така и за изостаналите. В Източна Европа след 1989 г. се създадоха нови национални държави. В Африка и някои други райони на света се формират десетки нови нации от изостаналите в миналото народности и племена, което е едно характерно явление в историята на човечеството от края на XX век.

Mодерната теория за нацията като общност от граждани се споделя от много съвременни политолози, социолози, историци. Доминик Шнапер в книгата си „Общността на гражданите“ определя нацията като общност от граждани, която притежава суверенитет, упражняван както „навътре“, за да се интегрира населението и да се преодоляват партикуларизмите, така и „навън“, за да се постигне нейното утвърждаване като политическо единство и исторически субект в междудържавните отношения. Нацията е особена форма на политическо единство, тя интегрира населението в общност от граждани и се различава от етноса (който се дефинира чрез две измерения: историческа общност и културна специфика). Урс Алтермат определя своята книга „Етнонационализмът в Европа” (1997) като „пледоария за нация от граждани и като „J’accuse“[1], възражение срещу етнизирането на политиката”. Етнизирането на политиката ерозира политическото представителство и гражданското общество. В този дух е и оценката на Кръстьо Петков, че така нареченият етнически властови „модел” в най-новата история на България „ражда и узаконява корупция, клиентелизъм и електорален монополизъм”. Според него дилемата е: нация от граждани или нация от етноси. Без да се подценява етническият аспект на социалната структура, интелектуалните предпочитания и аргументи са към модерната европейска парадигма за нация от граждани. В редица западноевропейски езици самата дума „националност” се използва в смисъл на гражданство, поданство (англ. Nationality, фр. nationalité).

Систематизирани някои от основните характеристики на нацията могат да бъдат представени по следния начин. Историята твори нацията. Нацията не е расова или религиозна общност, а историческа и политическа устойчива общност от хора. Нацията представлява единство на материални и духовни компоненти, на социални и етнокултурни, на териториални и езикови (общността на територията свързва хората в пространството, а езикът – и в историческото време). Различни са конкретно-исторически пътища на консолидирането и развитието на нациите. Голямата крачка, която прави един народ нация е стремежът към създаването на своя държава и самото наличие на своя държавност. Нацията и националната държава е голямо откритие в историята, тя генерира огромна енергия и могъщество. Нацията продължава да бъде една от основните форми на организация на съвременния свят, въпреки могъщите процеси на глобализация. Модерната демокрация е родена и функционира в национална форма,

В съвременните условия на пръв поглед се наблюдава един своеобразен „национален парадокс”: намаляването и отслабването на националните особености в резултат на интернационализацията и глобализацията, например на такъв техен главен обективен носител като културата, и в същото време устойчивост на националната идентичност.


[1] Аз обвинявам