Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

3. Национална идентичност (Кои сме ние?)

Ако в миналото редица от националните особености можеха да се видят още на пръв поглед в бита, в дрехите, в къщата, в яденето, в пиенето, в семейните отношения и т.н., то в наши дни те се прибират, „скриват”, преди всичко в духовния живот на нацията. Националните особености не бива да се преувеличават, да се превръщат в изключителни. Те по-скоро са акценти, а не качества, които другите не притежават. Националните особености, както отбелязва акад. Д. Лихачов, сближават хората и будят интерес у другите националности, те не разделят хората. Исторически се извършва все повече „преместване” на националните особености от сферата на материалната култура в сферата на духовната култура на хората. Става дума не просто и само за „преместване” на националните свойства (етническите са техен съставен елемент, но не ги изчерпват) от една сфера на обществения живот в друга, въпреки че и това трябва да бъде осмислено. По-важно е обстоятелството, че националното е историческа категория, която непрекъснато се развива, видоизменя, придобива нови свойства и качества, органически се вплита в новите конкретно-исторически обществени условия. Обликът на нациите в съвременните условия се изменя, появиха се нови явления и акценти в националния живот, нови форми и прояви на националното.

Нацията заема особено място в дългия исторически път на човечеството към разбирането на своето единство. Само крачка по крачка се е откривала пред човечеството неговата родова същност. Ако отправим един ретроспективен поглед към миналото, ще видим, че племето и народността (античните и феодално организирани народности) като правило не са осъзнали себе си като част от човечеството. Дори етнонимът на много племена е имал смисъл на „истински хора”, на „истински човек”. Например „ескимос” или „инук” има значение на „истински човек”, докато бял или „краслунак” се отнася за някакъв неопределен човек. За древните елини и римляни всички други народи са „варвари”, които се поставят наред с робите. За древните китайци („хора на Срединната държава“) всички други етноси са „диваци”, на север „ху”, на юг – „ман”. „Византийците” (един условен етноним) сами себе си наричали християни, противопоставяйки себе си на „езичниците”.

Едва нацията започва да осъзнава себе си като част от човечеството, като особен човешки колектив, който именно като такъв влиза в многонационалната човешка общност (между впрочем това е една от разликите между племе, народност и нация като социално-етнически общности от хора). Следователно в самата нация като най-зряла форма в историята на социално-етническите общности се съдържат социалните, политически и културни предпоставки за осъзнаването и на националното, и на общочовешкото, за тяхното хармонично съгласуване.

„Кои сме ние?” – така е озаглавил Самюел Хънтингтън своята книга, посветена на предизвикателствата пред националната идентичност на САЩ. Този въпрос в една или друга степен стои пред всяка нация. В сложната и понякога противоречива система от идентичности важно място заема националната идентичност. В някои случаи тя може да се яви най-висша форма на идентичност. Източниците на националната идентичност се съдържат в компонентите на нацията – исторически, териториални, етнически, културни, езикови, политически (държавни) и др. Често пъти един от източниците може да има доминираща роля. В едни случаи това могат да бъдат културни и лингвистични елементи, в други – държавно-политическите, в трети – психологически и т.н. При формирането на националната идентичност водещ източник е алтернативата: „ние – те” (своята нация – другите нации). Осъзнаването на членовете на нацията на тяхното групово / общностно единство намира израз в националното самосъзнание и самоназвание (националното име), а оттам и определя националната идентичност. Националната идентификация отразява реалната, устойчива и многостранна връзка на личността с националната общност. Тя предполага разглеждането на национални интереси, ценности, историческа съдба, култура, език и т.н. като свои. Отношението към своята нация и нейната култура заема важно място в системата от ценности на личността. Това отношение се проявява различно – за едни може да бъде смисълът на живота, за други да бъде по-слабо изразена ... Обективното национално битие не винаги намира адекватен израз в самосъзнанието и идентификацията на личността. Националната идентичност е „една многоизмерна конструкция, която включва специфичен език, специфични чувства и символика” (Антани Смит).

Взаимоотношението нация – личност има и друго измерение – осъзнаването, утвърждаването на делата на отделната личност като мярка за националното, процесът на самоидентификация на нацията с тези дела. Когато изречем имената на Левски и Ботев – ние разбираме в същото време и България. От друга страна, чрез делата на тези бележити личности отделният индивид се свързва с нацията, осмисля националната си принадлежност и националната си идентификация. И затова българите изпитват оная душевна близост, когато четат националния поет и писател Вазов (с изключение на онези, които са се отчуждили от собствения си народ и национална култура и които парадират с това колко много са „интелектуални”!).

Националната идентификация, както и националното съзнание, се формира в процеса на социализацията и още по-точно – на националната социализация. Главните фактори затова се обективното национално битие, семействтото, възпитанието и обучението. Националното съзнание се формира главно през детската и юношеската възраст. Американски социолози установили, че английски професор може да живее в САЩ 5-10 години и повече и все пак няма да усвой докрай в много детайли местния бит, няма да стане американец. Докато полуграмотният син на италиански емигрант успява към 10-та година да се „изучи за американец”. Професорът се държи като англичанин, а момчето като американец. Изследването показва, че социализацията и националните стереотипи на поведението се формират най-бързо и главно през детската възраст.

Обновявайки чувството си за национална идентичност, националното си целеполагане и общите културни ценности нациите ще продължат историческото си развитие и в условията на глобализационните процеси и възникването на някои транснационални идентичности на хората.