Начало
Начало

Университет за национално и световно стопанство

Център за дистанционно обучение

4. Противоречивото въздействие на глобализацията върху националната идентичност

Тенденцията към глобализация на съвременния свят се развива неравномерно и противоречиво. Тя може да има както своите положителни, така и своите негативни страни. Носителят на Нобелова награда за икономика проф. Джоузеф Стиглиц поставя въпроса: „Защо глобализацията, една сила, която донесе толкова много добрини, стана толкова противоречиво явление?”. В своята книга „Глобализацията и недоволните от нея” Стиглиц задълбочено е разкрил позитивните и негативните страни на глобализацията. В настоящата глава ние ще обърнем внимание на някои аспекти на противоречивото въздействие на глобализацията, включително и върху България.

Понякога глобализацията може да води до културна дезориентация и дори до културна деградация, до копиране на друга култура, без тя да бъде усвоена дълбоко и без пълно адаптиране към нея и формиране на ситуация, когато един етнос се оказва между две култури. Между културите винаги има заимстване, но както отбелязва Премчанд в „Жертвената крава” – „сляпото копиране е само признак на духовна слабост”. Според френския етнолог Жан Малори, възможна е ситуация на фалшиво развитие, неприспособено към своеобразията на културата.

В съвременната българска култура също се наблюдават негативни тенденции. Композиторът Тончо Русев, имайки предвид музикалната среда, с тревога констатира: „Заплашени сме от денационализация на музикалната среда – 90-95 % от музика в ефира е англосаксонска.” Криворазбраната глобализация се отразява противоречиво и на развитието на българския език. Без да изпадаме на позицията на пуризма трябва да констатираме – кога основателно, кога не – масово навлизане на думи от чужди езици: „бенефициенти”, „утилизация”, „шопинг”... Модерна работа!!!

Различните национални култури обогатяват човешката цивилизация. Те не са приумица, а явления, които са резултат от хилядолетна „работа” на историята на даден народ. Към тази хилядолетна „работа” на историята трябва да се отнасяме с уважение. Ние ревностно се стремим да съхраним изчезващи видове растения и животни и в същото време нехаем за нивелирането на националните култури.

Именно националната култура е онази, която показва diferentia spetifica на нацията, според много автори. Големият български писател Антон Дончев, който по собствените му думи „дълги години е търсил дефиниция на това що е нация“ е стигнал до следния извод: „Нация е общност от хора с общи, присъщи само на тях културни ценности, предавани от поколения на поколения, за да стигнат до наше време, за да може нацията да се легитимира с тях“.

Що се отнася до областта на икономиката и политиката, то тук отново ще се позовем на проф. Джозеф Стиглиц: „Начинът на управление на глобализацията, който включва споразуменията за международна търговия и пътищата за развитие, налагани на развиващите се страни в този процес, подлежи на радикално преосмисляне.” Дори консервативен политик като президента Жак Ширак изрази опасения, че глобализацията не води до подобряване на живота на онези, които се нуждаят най-много от благат й. Авторитетното немско издание „Дер Шпигел” пледира за „радикално засилване на регулацията на глобалните пазари, превърнали се в чудовища”. Дискусиите са не или за обективния процес на глобализация, а какъв да бъде моделът на глобализация, за необходимостта от „радикално преосмисляне” (Стиглиц) на начина на управление на глобализацията.

Наред с тенденцията към глобализация, според Тофлер, „ще бъде осъществен все по-силен натиск по посока на политическа децентрализация и към регионализация. В дългосрочен план на много и различни нива ще бъде осъществено преразпределение на властта, така че бъдещето на Европа ще се определя както от Брюксел, така и от равновесието между държавите-нации и регионите”.

Как да бъде постигнато равновесие между интеграционна общност и национални държави? Когато става дума за бъдещето на Европейския съюз, авторите говорят за: „Съединени европейски щати”, „Европа на отечествата”, „Партньорство между нации”. Процесът на постоянното оформяне на бъдещето на Европейския съюз трябва да става според два идеала, формулирани от Клаус Кинкел по следния начин: “от една страна – обединяване на нашите ресурси, чрез задълбочаването на интеграцията, за да можем да поемем международната отговорност на Съюза; от друга страна – идеята за субсидираността”. Това означава всяка обществена задача да бъде предавана за решаване съответно на най-ниско равнище на институциите на властта – община, федерална провинция, държава-членка, Европейски съюз, които могат да я изпълнят задоволително. С други думи да няма сляп централизъм.

Още навремето Токвил видя преграда срещу унификацията, унитарната демокрация и бюрократичната централизация в децентрализацията, в създаването на т.нар. вторични или посреднически авторитети на властта (ако се изразим на езика на съвременната политология).